Децата започнаха да задрямват, а родителите им бързо ги последваха. Не след дълго хванатите в снежния капан жители на Бишъпс Лейси потънаха в прегръдката на съня.
По-късно, сгушена под юргана, сама в студеното като огромна плевня източно крило, известно време чувах приглушени разговори като жужене на кошер в далечината.
После и те утихнаха и ушите ми започнаха да долавят само по някоя кашлица.
Денят беше страшно уморителен, но въпреки това не можех да заспя. Пред очите ми бяха увитите тела, пръснати из вестибюла: спящи под одеяла купчинки като туфите трева в църковния дом.
Въртях се като че ли часове наред, но безполезно. Със сигурност всички вече бяха заспали и нямаше да преча на никого, ако просто се промъкнех до върха на стълбището и надзърнех. При напълно реалната заплаха татко да загуби битката с данъчните, вече съзнателно запомнях късчета от Бъкшоу за времената, когато щях да съм старица и да тършувам из спомените си за имението, както хората разлистват страници на албум със снимки.
„Ах, да!“, щях да кажа с треперещ старчески глас. — „Още помня онзи път, когато ни затрупа снегът точно преди Бъдни вечер. Онази зимна нощ, в която цял Бишъпс Лейси дойде в Бъкшоу.“
Станах от леглото и навлякох смразяващите си дрехи.
Тръгнах крадешком по коридора, като от време на време спирах и се ослушвах.
Не се чуваше нито звук.
Застанах на върха на стълбището и погледнах надолу към импровизирания приют.
Вероятно защото Коледа бе толкова скоро, имаше нещо странно трогателно в тези сгушени силуети. Имах чувството, че съм летец или ангел, или дори Бог, който гледа отвисоко тези безпомощни, спящи човешки същества.
Някъде далеч, от западното крило долетяха музика и нереални гласове на запис.
Тишината беше толкова дълбока, че дори успях да различа думите:
„Никога няма да забравя замъка «Хоукхоувър»“.
Филис Уивърн пак гледаше филмите си.
Музиката се извиси и замлъкна.
Долу някой се обърна и захърка. От мястото си виждах Дитер, увит в одеяло до парапета на площадката. Колко умно от негова страна, помислих си аз, да избере да легне на по-високо място, където е малко по-топло и подът не е толкова студен като плочките във вестибюла.
Долу във фоайето госпожа Малит дишаше тежко, прегърнала небрежно с ръка Алф като бебе в гората.
Слязох внимателно по стълбите, като особено внимавах, докато минавах на пръсти покрай Дитер.
До отсрещната стена Синтия Ричардсън спеше спокойно като архангел на коледна картичка; приличаше на Флора от картината на Ботичели. Прииска ми се да имах фотоапарат, за да запазя за вечни времена това нейно неочаквано лице.
До нея викарият бе сбърчил силно чело в съня си.
— Хана, моля те! Недей! — промълви той и за момент си помислих, че се е събудил.
Коя беше Хана и защо го тормозеше на сън?
На горния етаж тихо се затвори врата.
„Филис Уивърн“, помислих си. — „Приключила е с филмите за тази нощ.“
Хрумна ми великолепна идея.
Защо да не проверя дали не иска да си поговори с някого. Може и тя като мен да има трудности със заспиването.
Ами ако се чувстваше самотна? Щяхме да си побъбрим приятно за страховити убийци. При цялата тази слава сигурно всичките й приятели дружаха с нея заради парите… или известността: за да могат да кажат, че са гъсти с Филис Уивърн.
Сигурно си няма никого, с когото да разговаря по наистина важни въпроси.
Освен това се случваше веднъж в живота да останеш насаме със световноизвестна филмова звезда дори за няколко минути.
Но я чакай! Ами ако е уморена? Ако още не се е възстановила от гневния си изблик, при който зашлеви Гил Крофърд? Дали и мен щеше да удари? Почти усетих жилещата й длан върху бузата си.
Но пък ако кажех на Фели, че съм си бъбрила цял час с Филис Уивърн, тя щеше да се пръсне от яд.
С това дилемата ми приключи.
От подножието на стълбището тръгнах на пръсти през вестибюла, като внимателно криволичех измежду спящите.
На половината път към западното стълбище, докато все още бях в средата на лагера, някой пусна водата в тоалетната.
Замръзнах на място.
Един неприятен факт за Бъкшоу бе, че разнебитеният лабиринт от тръби, който минаваше за водопровод, беше виждал далеч, далеч по-добри дни. Всъщност канализацията бе излязла от върхова форма още по времето на кралица Ан, ако си позволя да бъда честна.
Пусната вода в тоалетна тук или отворено кранче там, изпращаше вой и стенания и до най-отдалечените кътчета на къщата като чудата хидравлична система за сигнализация от отминала епоха.
Казано накратко — в Бъкшоу никой нямаше тайни, поне що се отнася до тоалетната.
Затаих дъх, докато свистенето на тръбите утихна до далечно тракане. Нед, облегнат на стената с разкрачени като на захвърлена кукла крака, изстена, а Мери, положила глава на коленете му, се обърна на сън.
За всеки случай преброих до сто и отново тръгнах на зигзаг измежду телата на спящите.
Изкачвах се бавно по западното стълбище и броях стъпалата: десет до площадката, още десет до върха.
Знаех, че тринайсетото отдолу нагоре скърца страховито и го прескочих мълчаливо с огромна крачка, като се издърпах за парапета.
