Откъслечни ръкопляскания показаха, че сред публиката има запознати с тази реплика.

— Той изток е, а Жулиета — слънце. Изгрей, о, слънце, и надвий луната, която и така е побледняла…

Той отново замълча и вдигна очи към балкона на Жулиета, който още тънеше в непрогледна тъмнина извън лъча на прожектора.

— Светлина! — нареди силно гласът на Филис Уивърн някъде над главата на Ромео.

Сякаш времето спря.

— Изгрей, о, слънце и надвий луната, която и така е побледняла… — започна Дезмънд Дънкан репликата отначало, но доста колебливо.

Муха да бе бръмнала, щеше да се чуе.

— Светлина, по дяволите! — сопна се гласът на прекрасната Жулиета в тъмното, а зад мен се чу ужасяващ трясък сякаш метален предмет бе паднал от скелето върху плочките на пода.

— … която и така е побледняла, защото си по-хубава от нея! — продължаваше Дезмънд Дънкан. — Щом толкоз ти завижда, нейна жрица недей да бъдеш вече…

Изведнъж се чу шумолене на коприна и Филис Уивърн се спусна надолу по стълбите, като в кръга светлина от прожектора се появиха първо краката й, последвани от роклята.

Костюмът й беше разкошен — бежова рокля с широки поли, пристегната в кръста и с изненадващо дълбоко деколте. Скъпоценните камъни, обсипали яката и ръкавите, блещукаха лудешки, когато премина през светлината на насочения върху Ромео прожектор и публиката ахна при вида на това великолепие, материализирало се пред очите им.

В сплетената й коса бе втъкан венец от цветя — истински цветя, доколкото виждах — и аз прехапах възхитено устни. Колко млада, красива и неподвластна на времето изглеждаше!

Истинската Жулиета, ако някога действително е съществувала, щеше да позеленее от яд.

Филис Уивърн най-сетне стъпи на пода на вестибюла, а островърхите й пантофки издаваха зловещ звук върху плочките: като от виещи се змии.

Нед Кропър се отдръпна лекичко назад, когато тя мина покрай него и се насочи към входната врата.

„Тръгва си!“, помислих си аз. — „Сега ще излезе!“

Започнах да се въртя на стола, борейки се със себе си да не стана, когато Филис Уивърн стигна до скелето, сграбчи стълбата, постави обутия си в изящна пантофка крак на първото стъпало и започна да се катери.

Изкачваше се нагоре, а старинната й рокля, дори в тъмното, хвърляше отблясъци като комета, издигаща се в небесата.

На върха тя стъпи на дъсчената пътека и тръгна внимателно към Гил Крофърд, който зяпаше приближаването й с отворена уста.

Стиснала с една ръка перилото, Филис Уивърн спря и с другата зашлеви Гил през лицето.

Острото плясване отекна напред-назад из вестибюла, отказвайки да заглъхне.

Гил вдигна ръка към бузата си и дори в почти непрогледния мрак видях как проблесна бялото на ужасените му очи.

Филис Уивърн вдигна поли и се върна внимателно до стълбата, след което успя да слезе с изненадваща грациозност.

Вперила очи право пред себе си, тя продължи напред като в процесия — няма как да го опиша по друг начин, сякаш вървеше по централната пътека на Уестминстърското абатство — прекоси вестибюла до подножието на западното стълбище, изкачи се до площадката, повдигнала с една ръка полите си, и зае поза на парапета на импровизирания балкон.

След спираща дъха пауза, вторият прожектор се включи със силно изщракване и я освети с лъча си като екзотична нощна пеперуда.

Филис Уивърн стисна ръце пред гърдите си, пое си дълбоко въздух и задекламира:

— О, аз горката!

— Говори! Тя говори! — възкликна Ромео. — Говори, о, ангел лъчезарен! — продължи той малко колебливо. — Да, защото над мене ти във тъмното сияеш като крилат вестител, на небето, когото смаяните смъртни гледат, обърнали очите си до бяло…

Спомних си за очите на Гил Крофърд.

— Ромео! — изчурулика тя. — О, защо си ти Ромео?

И така нататък. Остатъкът от представлението предложи още сълзливи диалози в същия дух и ми се прииска да бяха избрали някоя по-вълнуваща сцена, някоя от сцените, в които ставаше въпрос за отрови например, които на практика бяха единствените интересни моменти в „Ромео и Жулиета“.

Принудени бяхме да изслушаме цялата пиеса по време на една от задължителните сбирки за слушане на радио в четвъртък, които татко ни организираше. Тогава затвърдих мнението си, че макар Шекспир да е бил майстор на словото, не е разбирал нищичко от отрови.

Явно разликата между отрова и упойващо вещество му е убягнала и се бе оплел като пиле в кълчища по въпроса кои растения и минерали действат като дразнители върху главния и гръбначния мозък.

Въпреки всички фантасмагорични приказки за бране на билки на лунна светлина, симптомите на Жулиета говореха, че е използвана съвсем обикновената циановодородна киселина, сипана в питейна вода.

Перейти на страницу:

Похожие книги