За вечни времена. Амин.
Филис Уивърн и Дезмънд Дънкан вече се покланяха на публиката. Хванати за ръце като Хензел и Гретел, те направиха една-две крачки към зрителите, след това отстъпиха назад и пак излязоха напред като плискащи се в брега вълни.
Поруменели от удоволствие или пък от нещо друго, двамата се потяха на воля, а отблизо гримът им изведнъж ми се стори отвратителен под силната светлина на прожекторите.
Филис Уивърн беше толкова близо до Нед, че той бе зяпнал с отворена уста като риба на пазарска сергия и се наложи Мери да го смушка в ребрата.
Вдигнах очи тъкмо навреме, за да зърна как тъмен силует изчезва сред сенките на върха на стълбите точно над балкона на Жулиета.
Беше Догър и изведнъж осъзнах, че е стоял там през цялото време.
Лампите във вестибюла светнаха и чак сега получих възможност да огледам цялата публика.
На последния ред с доволно изражение седеше Дитер. До него бонбон дъвчеше доктор Дарби, а зад него бяха госпожа Малит и съпругът й Алф.
Всички изглеждаха като събудени от транс и се озъртаха с примигващи от почуда очи, сякаш изненадани, че все още обитават същите си стари тела.
Предполагам, че театърът е форма на масова хипноза, а в такъв случай Шекспир, въпреки липсата си на задълбочени познания по химия, бе един от най-великите хипнотизатори на света.
Бях станала свидетел на магия, прекъсната от един шамар и изтъкана отново с лекотата, с която баба плете чорап. Удивително — истинско чудо всъщност — като се замисли човек.
Актьорите отидоха да си свалят грима, а хората от снимачния екип се разотиваха по горните етажи на къщата, за да правят каквото там правеха след представления. Не останаха да си поговорят със зрителите, което може би бе част от магията.
Във вестибюла нахлу студен вятър. Някой беше отворил входната врата, за да глътне свеж въздух, ахна, чуха се викове и всички, включително аз, се спуснахме навън, за да видим какво става.
По време на представлението беше извил силен вятър и бе навял дълбоки до кръста преспи пред входа.
Веднага се виждаше, че и с трактор, и без трактор, и с шейна, и без шейна, тази вечер никой нямаше да се прибира в Бишъпс Лейси.
Въпреки това Дитер беше достатъчно смел да опита. Увит с дебелото си палто, той тръгна да изкачва появилата се внезапно бяла планина и се стопи в тъмнината.
— Да позвъним на Том Макгали да докара снегорина — предложи някой.
— Няма смисъл — отвърна глас от другия край на вестибюла. — Тук съм вече.
Разнесе се нервен смях, когато Том излезе напред и надникна през вратата заедно с нас останалите.
— Бая е натрупало — каза той и някак си потвърди официално опасенията. — Пряспата е непроходима.
Няколко дами вдигнаха ръце към шиите си. Мъжете се спогледаха набързо с безизразни лица.
След десет минути Дитер се върна, покрит със сняг, и поклати глава.
— Тракторът не може да запали — обяви той. — Акумулаторът се е изтощил.
Викарият, както обикновено, пое нещата в свои ръце.
— Позвъни на Бърт Арчър в сервиза — обърна се той към Синтия. — Кажи му да докара аварийната кола. Ако не успееш да се свържеш с Бърт, остави съобщение на Нети Рънсиман в телефонната централа.
Синтия кимна мрачно и забърза с пухтене към телефона.
— Госпожа Малит… беше тук някъде… Госпожо Малит, възможно ли е да приготвите чай и може би какао за децата?
Г-жа Малит се отправи към кухнята, доволна, че са се обърнали първо към нея за помощ. Щом тя изчезна по коридора, се появи Синтия.
— Линията е прекъсната — обяви тя с монотонен глас.
— Ами, добре тогава — рече викарият. — Изглежда, ще поостанем тук известно време, тъй че ще трябва да измислим нещо, нали?
Реши се, с изненадващо малко суетене, че с предимство ще са хората с деца, които ще могат, където е възможно, да се настанят при снимачния екип, чиито членове вече бяха разпределени в стаи на първия етаж.
По едно време татко се появи за малко и с няколко посочвания с пръсти и две-три думи, разменени с викария, той организира операцията прецизно като военно учение. След това отново се скри в кабинета си.
Онези, за които нямаше място на горния етаж, щяха да се настанят във вестибюла. Възглавници и одеяла, неизползвани след смъртта на Хариет, щяха да бъдат извадени от скриновете и раздадени на влезлите неочаквано в ролята на бежанци гости.
— Ще е като едно време — каза им викарият и потри енергично ръце. — Като в бомбоубежищата през войната. Да си представим, че това е едно голямо приключение. Все пак не ни е за пръв път.
В гласа му се долавяше доста забележима следа от тона на Уинстън Чърчил.
Викарият организира игри за децата: пускам, пускам кърпичка, сляпа баба и криеница, а наградите щеше да осигури доктор Дарби — ментови бонбони, разбира се.
Възрастните разменяха клюки и се смееха тихичко покрай стените.
След известно време по-бурните игри постепенно бяха изоставени и се премина към игри с отгатване.
С напредването на вечерта престорената веселба утихна. Тук-таме се виждаха прозевки, първоначално прикрити, но накрая съвсем явни, добрите маниери бяха напълно изоставени.
