Преследвана от сенки полностью

Думите се лееха от златното му гърло и сякаш плискаха нетърпеливо като вълни една след друга, но всяка от тях беше кристално ясна.

— О, аз горката — изстена внезапно Дафи от фотьойла.

— Говори! Тя говори! — възкликна Ромео с искрено удивление, изписано по лицето му, след което я подкани:

Лицето на Дафи изведнъж се озари като на ангел от картина на Ван Ейк, а Дезмънд Дънкан в ролята на Ромео сякаш се бе пренесъл в друг свят:

— О, как подпира бузка със ръчица! — продължи Ромео, вперил доволно очи в нея. — Да можех, станал нейна ръкавица, да я помилвам тъй!

Само на мен ли ми се струваше или в стаята наистина ставаше по-топло?

— Ромео! О, защо си ти Ромео? — прошепна Дафи с непознат, дрезгав глас.

Връзката между тях оживя; нещо се беше появило във въздуха; нещо, което допреди малко го нямаше.

Светът избледня по краищата. По раменете ми преминаха тръпки. Виждах как се твори магия.

Дафи беше тринайсетгодишна. Идеална за Жулиета.

А Ромео отговаряше подобаващо.

Едва се осмелявах да дишам, докато от устите им се лееха думи на обич като стар и познат мед. Сякаш следях двойка влюбени от селото.

Инспектор Хюит също стоеше омагьосан и се зачудих дали мисли за своята Антигона.

Дафи знаеше всички реплики наизуст, сякаш ги е рецитирала хиляди път от сцена в Уест Енд пред възхитените зрители. Как беше възможно това прелестно създание да е плахата ми сестра?

— О, лека нощ! О, лека нощ! — промълви тя накрая. — Тъй сладка е моята печал, че чувствам, мога, не насъбрала за раздяла мощ, до утре да ти казвам: „Лека нощ!“

И Ромео отвърна:

— Да засечем времето — заяви Дафи рязко и развали магията. Тя доближи ръчния часовник до очите си. — Десет минути, трийсет и осем секунди. Не е зле.

Дезмънд Дънкан я гледаше съсредоточено, не я зяпаше съвсем, но беше близо. Той отвори уста, сякаш за да каже нещо, но в последния момент устата му реши да изрече друго.

— Никак не беше зле, млада госпожице — бяха думите, които излязоха от него. — Всъщност беше забележително.

Дафи се смъкна тежко на седалката на фотьойла и преметна крака през страничната облегалка. Върна се към мястото, до което беше стигнала в „Студеният дом“, и продължи да чете.

— Благодаря на всички ви — рече инспектор Хюит, докато си записваше времето в бележника. — Това е всичко засега.

Тъкмо навреме. Нещо не ми даваше мира.

Тихо почуках на вратата на леля Фелисити и след като никой не отговори, се самопоканих вътре.

Прозорецът беше отворен със задължителните два сантиметра, а леля лежеше по гръб, завита до брадичката с одеяло, като оставаше изложена на студения въздух само до подобния си на дръжка на чаша нос.

Наведох се бавно, за да я огледам. В същия миг едното око на прастарата костенурка се отвори, последвано от другото.

— За Бога, момиче! — извика тя и се надигна на лакти. — Какво има? Какво се е случило?

— Нищо, лельо Фелисити. Само исках да те питам нещо.

— С отворена уста ли спях? — промърмори тя, зашеметена от рязкото връщане в реалността. — Говорех ли насън?

— Не. Спеше като мъртвец.

Твърде късно осъзнах какво точно казвам.

— Филис Уивърн! — рече леля и аз кимнах.

— Е, какво искаш? — смени тя кисело темата. — Хвана ме как подремвам. Старите жени трябва да си поддържат кръвооросяването с дрямка на всеки дванайсет часа, проклети да са онези спортни ентусиасти. Просто въпрос на хидростатика.

Не беше вярно, но не я поправих.

— Лельо Фелисити — изплюх камъчето аз, — помниш ли онзи ден през лятото, когато си говорихме край езерото? Когато ти ми каза, че трябва да изпълня дълга си дори да ме доведе до убийство?

Бяхме си говорили за Хариет и по какво приличам на нея.

Изражението на леля Фелисити омекна и тя ме докосна по ръката.

— Радвам се, че не си забравила. Знаех си, че ще го запомниш.

— Трябва да си призная нещо — казах аз.

— Добре. Обичам да ми споделят тайни, както всички хора.

— Влязох в стаята на Филис Уивърн, за да огледам.

— И?