— Тя участвала в няколко чуждестранни филма на Малиновски — продължи леля Фелисити, взряна в ръцете си, сякаш не бяха нейни. — Най-известният, разбира се, е „Анна от степите“, роля, която доведе пряко до задачата й, а по-късно и до падението й. Макар да се спаси на косъм, преживя пълен нервен срив, по време на който разви необясним страх от всякакви източноевропейци.
— И затова е настоявала винаги да работи с един и същ британски екип — казах аз.
— Точно така.
Бяхме гледали преработената версия на „Анна от степите“ в киното в Хинли, където го прожектираха — с английски субтитри — със заглавие „Облечена да умре“.
Първоначално си бях помислила, че филмът ще е поредната протяжна скука за руската революция, но историята бързо ме грабна, а очите ми бяха заслепени от черно-белите образи, както когато се взирах направо в слънцето.
Всъщност незабравимата сцена, в която Филис Уивърн в ролята на Анна, облечена с руската носия на баба си, и с тежки ботуши, ляга с едногодишното си бебе пред армията от ръмжащи трактори, след като си е сресала внимателно косата, сложила си е парфюм и грим, донесени й от Париж от любовника й Марсел, още ми докарва необясними кошмари от време на време.
— Госпожица Уивърн е била много смела жена — казах аз.
Леля Фелисити се върна до прозореца и се вгледа навън, сякаш Втората световна война още бушуваше в полетата източно от Бъкшоу.
— Не просто беше смела — каза тя. — Беше истинска британка.
Не наруших надвисналата тишина, докато не заплаши да се стовари върху нас. И тогава казах онова, за което дойдох.
— Трябва да си чула всичко, нали си в съседната стая.
Изведнъж леля Фелисити ми се стори изпита, стара и безпомощна.
— Трябваше — каза тя. — Бог знае, че трябваше.
— Искаш да кажеш, че не си чула нищо ли?
— Аз съм стара жена, Флавия. Страдам от превратностите на възрастта. Преди да си легна, глътнах малко ром и заспах с възглавница, притисната към здравото ми ухо. Бедната проклета душа гледаше филми по цяла нощ. Знаех защо, разбира се, но дори съчувствието си има граници.
Наистина ли, зачудих се аз, или леля Фелисити просто се опитваше да се измъкне от по-нататъшна дискусия?
— Значи не си чула нищо, така ли? — попитах накрая.
— Не казах, че не съм чула нищо. Казах, че не съм чула всичко.
Прекосих стаята и застанах до нея на прозореца. Навън се беше смрачило, а снегът продължаваше да се сипе, сякаш светът беше на път да свърши.
— Станах, за да отида до тоалетната. Тя спореше с някого. Шумът от филма обаче…
— С мъж или с жена?
— Не съм сигурна. Макар да говореха тихо, си личеше, че си разменят гневни думи. Дори след като долепих ухо до стената — о, не се прави на толкова шокирана, признавам си и аз от време на време допирам ухо до стената, — не успях да разбера какво точно казват. Отказах се и се върнах в леглото, твърдо решена да си поговоря с нея на сутринта.
— Не беше ли говорила с нея до този момент?
— Не — отвърна леля. — Нямаше удобна възможност. Веднъж се разминахме неочаквано в коридора, но както ти казах, и двете сме добре обучени да се преструваме на напълно непознати.
Мислено прехвърлях напред-назад думите на леля Фелисити. Ако например тя казваше истината, не е възможно Филис Уивърн да се е карала с някого, когато леля Ф. е станала по нужда, защото по това време е била вече мъртва. Чух пускането на водата в тоалетната и стигнах до стаята на смъртта само минутка по-късно. Преди това някой е имал достатъчно време, за да удуши Филис Уивърн, да й смени дрехите (неизвестно по каква чудата причина) и да избяга през една от трите врати: през онази към коридора, през междинната врата към стаята на Фло и Мейв или — и при тази мисъл се озърнах нервно през рамо — през вратата към стаята, в която стоях. Спалнята на леля Фелисити — същата леля Фелисити, която тъкмо ми бе казала, че е непълно способна да ме нападне в тъмното с касапски нож. Ако онова, което твърдеше, беше вярно — дори само половината от намеците й да бяха бръщолевенето на жена, остаряла внезапно в края на войната, — от нея можеше да се очаква всичко. Кой знае какъв хаос биха могли да всеят старата преданост и завист в отношенията между две приятелки?
Или пък врагове?
Нуждаех се от време да помисля — да остана сама, за да събера мислите си.
— Благодаря, лельо Фелисити. Сигурно си много уморена.
— Какво съобразително дете си — каза тя.
Усмихнах й се скромно.
Килерът под стълбите представляваше просто правоъгълен триъгълник, оборудван с висяща на кабел крушка. Тук, прибрани на безопасно място и далеч от очите на снимачния екип и камерите, стояха списанията, разчистени от библиотеката и салона. Стари броеве на „Кънтри Лайф“ притискаха като геоложки слоеве стари броеве на „Илюстрирани лондонски новини“. На високи нестабилни купчини бяха натрупани списанията „Зад кулисите“ и „Седмичен кинопреглед“, които вероятно датираха още от ерата на нямото кино.
Влязох в килера, затворих вратата след себе си, свалих няколко списания от един куп и се залових да търся.
