— В чантата й намерих шофьорска книжка. През хиляда деветстотин двайсет и девета година се е казвала Филида Лампман. Филида, а не Филис.
Леля Фелисити стана тежко от леглото и отиде сковано до прозореца. Дълго се взира навън, както татко, в снега.
— Познавала си я, нали? — изтърсих аз.
— Защо мислиш така? — попита леля Фелисити, без да се обръща.
— Когато пристигна, електротехникът Тед те поздрави като стара приятелка. Вал Лампман използва един и същ екип за всички свои филми. Както и едни и същи актьори — дори Филис Уивърн. Дафи твърди, че тя не позволявала на никой друг да я режисира, след като се случило нещо си. Всички се познават. Когато те попитах за Тед, ти каза, че си го виждала някъде по време на войната… когато спирали тока. Щом отбелязах, че в такъв случай е нямало да можеш да видиш лицето му, ти отвърна, че трябва да ме намажат с шест пласта катран.
Леля Фелисити си пое дълбоко въздух — както кралицата, преди да излезе с краля на балкона на Бъкингамския дворец и да се изправи пред камерите и събралото се множество.
— Флавия, трябва да ми обещаеш нещо — каза тя.
— Каквото поискаш — отвърнах изненадана, че не се наложи да се преструвам на сериозна, защото точно така се чувствах.
— На никого няма да повтаряш онова, което ще ти разкажа. Никога. Дори и на мен.
— Обещавам — прекръстих се аз.
Тя ме стисна за лакътя толкова силно, че сгърчих лице от болка. Струва ми се, че не съзнаваше какво върши.
— Трябва да разбереш, че през войната някои от нас бяха натоварени с много важни задачи…
— Да? — подканих я нетърпеливо аз.
— Не мога да ти кажа какви, без да наруша Закона за държавната тайна, а и ти не бива да ме питаш. През последните години се натъквам случайно на стари колеги досадно често, но съм задължена от закона да не показвам, че ги познавам.
— Но Тед ти се обади.
— Шокираща грешка от негова страна. Ще му одера кожата, когато го хвана насаме.
— А Филис Уивърн?
Леля Фелисити въздъхна.
— Фили беше една от нас — отвърна тихо тя.
— Една от… вас?
— Не бива да го казваш на никого. — Леля стисна ръката ми още по-силно. — Дори на смъртния си одър. В противен случай ще те издебна някоя нощ с нож.
— Но, лельо Фелисити, нали обещах!
— Да, обеща — призна тя и разхлаби хватката.
— Филис Уивърн е била една от вас — напомних й аз.
— При това беше много ценна. Славата й отваряше врати, недостъпни за простосмъртните. Накараха я да играе роля, по-опасна от всяка друга, която беше изпълнявала на сцената или на екрана.
— Откъде знаеш? — не се сдържах да попитам.
— Съжалявам, скъпа, не мога да ти кажа.
— И Вал Лампман ли е бил един от вас? Напълно възможно е, защото е брат на Филис Уивърн.
Нещо се надигна в гърлото на леля Фелисити и за миг си помислих, че ще повърне, но от устата й излезе звук, наподобяващ рева на магаре. Раменете й потрепериха, а гърдите й се разтресоха.
Скъпата стара скумрия се смееше!
— Брат ли? Брат на Филис Уивърн? Как ти хрумна подобно нещо?
— В шофьорската й книжка пишеше, че фамилията й е Лампман.
— О, разбирам — обърса леля Фелисити очи с крайчеца на одеялото.
— Брат на Филис Уивърн? — повтори тя, сякаш повтаряше смешка на някой друг в стаята. — Далеч си от истината, мила, много далеч. Тя му е майка.
Устата ми зяпна като на труп, на който току-що са махнали превръзката на челюстта.
— Майка! Филис Уивърн е майка на Вал Лампман?
— Изненадана си, нали? Родила го е много млада, на не повече от седемнайсет години, доколкото знам, а с външния вид на Вал е… почти невъзможно да се определи на каква възраст е.
Значи това било! Вал Лампман наистина беше Валдемар от „Енциклопедия на прочутите хора“, само че бе синът на Филис Уивърн, а не нейният брат, както предположих. Бях разчела погрешно текста. Идеше ми да се изчервя, но прекалено се вълнувах.
— Тя имаше по-голяма дъщеря — продължи леля Фелисити. — Мисля, че се казваше Вероника. Бедното дете. Случила се някаква трагедия, за която никой не продумваше. Филида — или Филис, както обичаше да я наричат — била омъжена за известно време за покойния и бързо прежален Лоренцо, който въпреки синята си кръв и голямата разлика във възрастта им продължавал да се занимава с търговия на вина или перуки, забравила съм.
— Сигурно перуки — казах аз. — Тя носеше перука.
Леля Фелисити ми хвърли отвратен поглед, сякаш съм издала някаква тайна.
— Перуката падна — обясних аз. — Опитвах се да не разваля прическата й с чаршафа, с който я беше покрила полицията.
Последва тишина от онези, в които лъжичка би стояла права.
— Горката Фили — каза най-накрая леля Фелисити. — Пострада ужасно от ръцете на агенти от Тристранния пакт. Залели я с някакво вещество, доколкото знам. Косата й беше най-голямата й гордост. Все едно й изтръгнаха сърцето.
Вещество? Мъчения?
И Догър бил измъчван в Далечния изток. Струваше ми се странно как тези някогашни жестокости се завръщаха периодично в мирното селце Бишъпс Лейси.
— Татко знае ли за Филида Лампман?
