Не ми се вярваше толкова спокоен на вид човек като Вал Лампман да удуши собствената си майка, да я преоблече и да я гримира, за да изглежда възможно най-добре, когато открият трупа й.
Но раните по ръцете и гърдите му? Възможно ли беше просто да се е спречкал с Латшоу, начумерения шеф на техниците?
Несъмнено трябваше да говоря с Догър.
Да, точно така — по-късно щяхме да седнем с димящ чайник и две чаши, аз щях му разкажа всичките си наблюдения и заключения, а Догър щеше да се възхити на постиженията ми.
Но първо трябваше да свърша нещо друго.
С леко сърце помъкнах кофата с птичи клей по тесните стълби. Добре че се сетих да взема четка за дрехи от килера, за да разчистя снега от комините, и малко втвърдила се четка за тапети от стаичката за реставрации в картинната галерия, за да го заравня.
Ако по-рано вратата се отвори с мъка, сега трябваха титанични усилия. Опрях рамо в нея и блъсках ли блъсках, докато най-накрая скърцащият сняг не поддаде неохотно, достатъчно, че да се промуша на покрива.
Вятърът ме блъсна незабавно и аз се свих в студа.
Загазих бавно през снежните преспи, стигащи до коленете ми, към западното крило на къщата. Дядо Коледа щеше да се спусне през комина на салона, както винаги. Нямаше смисъл да губя ценна телесна топлина, за да мажа и другите комини.
Ако пометях изцяло снега от трите димоотвода, бе възможно — макар и с цената на неимоверни усилия — да се надигна и да се издърпам с плъзгане върху всяка от трите тухлени кулички, макар да си признавам, че нямах намерение да се престаравам с по-малките комини, свързани с камините в спалните на горния етаж. Дядо Коледа нямаше да се осмели да слезе през комина на татко, а пък в стаята на Хариет… е там вече нямаше нужда да ходи, нали? Като изключим, че трябваше да си оставя една-две ненамазани с клей пътеки, за да се прибера, без да залепна, нанасянето на сместа беше съвсем лесно.
Щом приключих, постоях за миг премръзнала на покрива, замислена неподвижно под поривите на ледения вятър като ударен от гръм ветропоказател, който винаги сочи в грешната посока.
Но в следващия момент доброто ми настроение се върна. Нали все пак само след няколко часа щях да мога да опиша заключенията си от експеримента?
Докато си проправях с мъка път назад през преспите, си свируках няколко такта от „Джелът и бръшлянът“ като хитра препратка към лепкавата каша, която току-що нанесох по комините на Бъкшоу. Дори запях:
—
Сега беше ред да обърна внимание на Паметната ракета.
— Какво правиш? — попита строго Фели, докато слизах по последните няколко стъпала към лабораторията.
Стискаше юмруци, а очите й, както винаги, когато се ядосаше, бяха няколко нюанса по-светли от обичайното си синьо.
— Кой те пусна да влезеш? — попитах аз. — Нямаш право на достъп до тази стая без писмено разрешение от мен.
— О, я си натикай писменото разрешение в… димоотвода!
Фели можеше да е забележително вулгарна, когато решеше.
Въпреки това думата „димоотвод“ описваше заплашително добре онова, което направих току-що на покрива. „Трябва да внимавам“, помислих си аз. Може би и Фели като Вал Лампман е открила начин да надникне в мислите ми.
— Татко ме изпрати да те повикам — заяви тя. — Иска всички да се съберем незабавно във вестибюла. Има да ни каже нещо, както и Вал Лампман.
Тя се врътна и се отправи към вратата.
— Фели…
Тя спря и без да ме погледне, се поизвърна наполовина.
— Какво?
— С Дафи сключихме коледно примирие. Мислех си, че може би…
— Примирията траят по пет минути и в слънце, и в пек, както много добре знаеш. Няма коледни примирия. Не се опитвай да ме оплетеш в подлите си интриги.
Усещах как очите ми се разширяват и заплашват да се пръснат всеки момент.
— Защо ме мразиш? — попитах внезапно. — Защото приличам на Хариет повече от теб ли?
Ако стаята до този миг бе студена, то сега се превърна в ледена пещера.
— Да те мразя ли, Флавия? — отвърна Фели с разтреперан глас. — Наистина ли мислиш, че те мразя? О, как ми се искаше да можех! Така щеше да е далеч по-лесно.
И след тези думи тя излезе.
— Съжалявам, че при така стеклите се обстоятелства сме затворени тук — казваше татко, — макар и заедно.
Какво, в името на Дикенс, искаше да каже той? Нима се извиняваше заради времето?
— Въпреки… ъ… полярната си експедиция викарият и госпожа Ричардсън се справиха чудесно със задачата си да забавляват децата.
Мили боже! Нима татко току-що се пошегува? Нечувано!
Дали зимният стрес и пристигането на снимачния екип най-накрая не бяха размътили мозъка му? Нима беше забравил, че Филис Уивърн лежи — по-точно седи — мъртва на горния етаж?
Думите му бяха посрещнати с любезен смях от жителите на Бишъпс Лейси, които седяха пораздърпани, но наострили слух по столовете. Скупчени в един ъгъл, хората от снимачния екип си шушукаха неспокойно с лица, безизразни като маски.
— Увериха ме — продължи татко и хвърли поглед към госпожа Малит, която сияеше на входа за кухненския коридор, — че разполагаме с достатъчно конфитюр и прясно изпечен хляб, за да изкараме, докато ни освободят от… плена.
