При повечето криминални разследвания — и в пиесите по радиото, и в личния ми опит — винаги има повече заподозрени, отколкото предполагаш, но в този случай полето се разширяваше неимоверно. Макар да не липсваха хора, разгневени от Филис Уивърн по една или друга причина, никой не бе проявил към нея директна омраза: нищо, което да обясни жестокото удушаване и панделката от филмова лента, завързана почти кокетно на шията й.
Още ми беше пред очите: черна целулоидна лента на гърлото, а във всеки неин кадър беше застиналото изображение на самата актриса със селска блуза и непокорно лице, сияещо на слънцето на фона на драматично затъмнено небе.
Как да забравя тази гледка, като често ме спохождаше в сънищата ми? Това бе шокиращата финална сцена в „Анна от степите“, филм, разпространяван и под заглавието „Облечена да умре“, в който Филис Уивърн в ролята на обречената Анна Шеристикова ляга пред приближаващите се трактори.
Сякаш в унеса си чувах звука от ръмжащите им двигатели, но това беше само вятърът, който виеше и брулеше къщата.
Вятър… трактори… Дитер… Фели…
Когато отворих очи, беше 12:08 след полунощ.
Отнякъде долиташе пеене:
Представих си смирено вдигнатите нагоре лица на селяните.
Веднага осъзнах, че викарият е решил да проведе коледната служба. Помолил е мъжете да преместят стария роял от салона във вестибюла и сега пред него седеше Фели. Познах, че е тя, а не Макс Брок заради колебливото проплакване, което успя да изтръгне от инструмента, докато мелодията се извиси… и затихна.
Тъй като тленните останки на Филис Уивърн още бяха в къщата, викарият позволил да се изпълнят само най-смирените коледни песни.
Скочих от леглото и навлякох чифт дълги памучни чорапи с цвят на кал, които татко настояваше да нося, когато излизам през зимата. Макар да ги ненавиждах, знаех колко студено ще е на покрива.
След това грабнах мощно фенерче, задигнато от килера и отидох възможно най-тихо в лабораторията си, където пъхнах кремъчна запалка в джоба на жилетката си.
Взех внимателно дебелата Паметна ракета, гушнах я в обятията си за минута-две и й се любувах с усмивка като в картина на Мадоната с Младенеца.
После тръгнах по тясното стълбище.
На покрива беше като в ехтяща от воя на вълци пустош. Хапещият вятър отправяше смразяващите си пориви от връх на връх и навяваше в лицето ми частици, твърди като заледен пясък. Времето се бе влошило след последното ми качване и си личеше, че бурята далеч не е приключила.
Сега предстоеше трудната работа. Качвах се и слизах напред-назад до лабораторията и пренасях саксия след саксия, докато най-накрая не подредих всички фойерверки в кръгове около комините като безброй незапалени свещи на торта с няколко етажа.
Макар в тъмното да не виждах добре, не смеех да включа фенерчето, докато не станеше абсолютно наложително. Нямаше нужда да привличам нежелано внимание от земята с необяснима светлина, лъкатушеща измежду комините, които в момента се издигаха над мен — високи, вездесъщи сенки на фона на снежното небе. Тъмните облаци, надвиснали над главата ми като полуспаднали дирижабли, бяха толкова ниско, че сякаш можех да протегна ръка и да ги докосна.
За последен път се върнах до лабораторията и сега държах в ръцете си тежката ракета в памет на Филис Уивърн. Не можех да я разнасям със себе си по целия покрив, но не можех и да я оставя в снега, защото бързо щеше да се намокри и да стане неизползваема.
Не, ще я поставя от източната страна на някой от комините, където ще е защитена от навяващия сняг и ще е готова за изстрелване, щом дойде моментът.
Газих през сняг до колене, стори ми се, с километри и въздъхнах облекчено, когато най-накрая зърнах мястото, което търсех: високите комини на западното крило. Изненадващо лесно успях да поставя ракетата изправена между саксиите с фойерверки, като сгънах краката на теления триножник, който скалъпих от няколко закачалки за дрехи на Фели.
Само с едно щракване на запалката и фиууу! Ракетата щеше да се издигне в нощното небе като ослепителна комета, преди да избухне с оглушително
Паметната ракета, разбира се, щеше да е финалът на пиротехническия ми спектакъл. Първо щяха да се изсипят златните дъждове и да избухнат в цветчета червен огън, след което щяха постепенно да дадат път на гърмежи и пукот като от бенгалски бомбардировач.
Силно се прегърнах отчасти от радост, отчасти заради студа.
Щях да започна с кралски салют — префинено, но впечатляващо гръмовно шоу, чиято рецепта открих в една от тетрадките на чичо Тар. Създадена била от прочутите братя Ругиери за крал Джордж II през 1749 г. и предназначена да съпътства музиката, композирана от господин Хендел за кралската заря.
