— Между другото, Антигона ме помоли да те поздравя за забележителните фойерверки. Макар очевидно да си нарушила почти всички точки от Закона за експлозивите от хиляда осемстотин седемдесет и пета до хиляда деветстотин двайсет и трета година, чието разглеждане ще отложим, докато успокоим главния комисар достатъчно, тя ми каза, че импровизираната ти заря се е видяла и чула чак в Хинли. Въпреки снега.
— Въпреки снега — казваше татко, както ми се стори, с щипка гордост в гласа. — Приятелка на госпожа Малит съобщила, че е видяла ярко червеникаво сияние в небето южно от Източен Финчинг, а някой рекъл на Макс Брок, че експлозиите се чули чак в Молдън Фенуик. По същото време снегът спирал, разбира се, но въпреки това, като се замисли човек е… забележително постижение. Все пак не е напълно изключено при снежна буря да има светкавици. Позвъних на стария си приятел Тафи Кодлинг, който по една случайност е синоптик във военновъздушната база в Лийткоут. Та Тафи ми каза, че макар изключително рядък, този феномен е бил документиран в малките часове на коледната нощ по време на… ъ-ъ… злополуката на Флавия.
Не бях чувала толкова думи от устата на татко откакто ми разказа за ученическите си години малко след убийството на Хорас Боунпени. И самият факт, че е използвал телефона, за да разбере за светкавиците! Нима идваше краят на света?
Бяха ме почистили и разположили на дивана в салона, сякаш съм една от онези героини, които все умират от туберкулоза във викторианските романи на Дафи.
Всички се бяха събрали в кръг около мен като в играта на „Щастливи семейства“, която изнамерихме в шкафа онзи път, когато валя без прекъсване три седмици и играехме до припадък с комично мрачни изражения на масата в трапезарията.
— Мислят, че върху фойерверките ти е паднал гръм — обясни Дафи. — Тъй че няма как да те държат отговорна, нали? В покрива обаче е останала огромна дупка. Догър ще трябва да организира цялото село с кофи. Страшен спектакъл! Жалко, че не го видя!
— Дафни — прекъсна я татко и й хвърли един от онези погледи, които пазеше за случаи на строго мъмрене.
— Какво? Вярно е! — продължи тя. — Трябваше да видиш как всички стояхме навън, затънали до кръста в сняг, и зяпахме с отворени усти, та чак сливиците ни се виждаха!
— Дафни…
Викарият стисна устни в опит да потисне ангелски глупава усмивка. Но преди сестра ми да получи възможност да изрече още нещо неприлично, на вратата се почука тихо и през нея надзърна колеблив нос.
— Може ли да вляза?
— Ния! — възкликнах аз.
— Дойдохме само да си вземем довиждане — прошепна тя театрално и влезе в стаята с вързоп пелени на ръце. — Снимачният екип си тръгна, ние с Дезмънд сме последните. Той щеше да ме закара до дома с колата си, но автомобилът изглежда е замръзнал. Доктор Дарби обаче ще пътува до Лондон за среща с приятели и предложи да ни закара с бебето чак до входната врата.
— Но не е ли твърде рано да пътуваш? — обади се Фели за пръв път. — Защо не поостанеш? В цялата суматоха почти не успях да видя бебето.
Тя сбърчи нос в посока към мен, за да илюстрира думите си.
— Много мило от ваша страна — отвърна Ния и погледна към всеки в стаята поотделно. — Много се радвам, че пак видях всички ви, както и Дитер, но Бън ме свърза с режисьор, работещ върху нова екранизация на „Коледна песен“. О, моля те, не прави такива физиономии, Дафни — това е възможност за работа и ще ни храни, докато изникне нещо по-добро.
Татко пристъпи от крак на крак и погледна предпазливо изпод вежди.
— Казах на госпожица Гилфойл, че е добре дошла да остане, колкото пожелае, но…
— … но тя трябва да тръгва — довърши ведро Ния, усмихна се на бебето в ръцете си и почисти невидима прашинка от брадичката му.
— Прилича малко на Рекс Харисън3 — казах аз. — Особено в челото.
Ния се изчерви чаровно и погледна за миг към викария, сякаш търсеше помощ.
— Надявам се да е умен като баща си — каза тя, — а не колкото мен.
Последва една от онези дълги неловки тишини, по време на които се молиш никой да не издаде груб звук.
— А, ето къде сте, полковник Де Лус — рече световноизвестният глас и Дезмънд Дънкан влезе с професионален и приковаващ вниманието маниер, все едно заставаше пред камера или излизаше на сцена в Уест Енд. — Догър ми каза, че ще ви намеря тук. Чаках удобен момент да ви съобщя една много добра новина.
В ръка държеше екземпляра от „Ромео и Жулиета“, който бе взел от библиотеката.
— „Красиви са краката, що носят добра вест“, или поне така е рекъл апостол Павел, уж цитиращ пророк Исая в писмото си до римляните, но предполагам, е имал предвид собствените си крака — обясни викарият, без да се обръща конкретно към някого.
Всички погледнаха вкупом към лъскавите обувки на Дезмънд Дънкан, но когато осъзнаха грешката си, вдигнаха съсредоточено очи към тавана.
— Това невзрачно на вид томче, което се оказа част от библиотеката ви, ако не греша, е ранна версия на пиесата. Несъмнено стойността му е много висока и би било престъпно от моя страна да не ви го съобщя.
