— Вал Лампман първо определил за Мариън главната роля в „Писъкът на гарвана“, но се наложило да я даде на майка си. Бил е принуден. Мариън, разбира се, не е знаела, че госпожица Уивърн е майка на Вал, а и той нямал намерение да й казва. Всичко е документирано в „Енциклопедия на прочутите хора“ и в стари броеве на „Зад кулисите“ и „Любопитно от света на киното“. В килера под стълбите има тонове стари филмови списания.
Чак когато изричах това, се замислих кой ли ги е купувал преди години.
— Заемете се с тях, сержант — каза инспекторът на сержант Улмър, който затвори бележника си и леко поруменял се запъти към вестибюла.
— А сега да уточним, твърдиш, че Мариън Трод е бивша актриса, така ли? — попита инспекторът, след като сержантът излезе.
— Да, под името Норма Дюранс. Сержант Улмър ще открие нейни снимки в „Големият екран“ от хиляда деветстотин трийсет и трета година. Мисля, че беше в септемврийския брой. Опасявам се, че списанието е малко опърлено, но в остатъците от него има нейна чудесна снимка в ролята на Дорита в „Червената кокошчица“.
Химикалката на инспектор Хюит хвърчеше по страницата, но сега спря достатъчно дълго, за да ми хвърли изненадана усмивка.
Макар да изглеждах като дирижабъл с вълнената си пижама и халат по-скоро наподобяващ килим, се изпъчих важно-важно.
— Имали са афера, естествено — добавих небрежно, а очните ябълки на инспектора потрепнаха неволно. Не разбирах съвсем в какво точно се състои подобна връзка, но всъщност не ме интересуваше. Веднъж попитах Догър какво означава този израз, а той ми обясни, че означава двама души, които са станали най-добри приятели; това ми се стори напълно изчерпателно.
— Естествено — отвърна инспекторът с изненадващо хрисим глас за човек, който при първата ни среща ме прати да приготвя чай.
— Много сте мил — казах аз с копнеж този миг да продължи по-дълго.
— Такъв съм си. Намирам гнева за напълно безполезен.
— Аз също — заявих, без да съм напълно сигурна какво имам предвид. Въпреки това ми прозвуча като интелигентен отговор.
— Благодаря ти, Флавия — рече инспекторът и стана. — Разговорът беше много полезен.
— Винаги съм готова да помогна — отвърнах без капчица стеснителност.
— Разбира се… аз вече бях стигнал до същото заключение — добави той.
Изстинах. Бил стигнал и сам до това заключение. Как е успял? Как е посмял?
— Отпечатъците ли? — попитах хладно.
Трябва да са намерили отпечатъците на убийците в Синята спалня.
— О, не. Възелът. Удушена е с права кинолента, която е завързана на допълнителна фльонга след смъртта. Две различни панделки, които смятаме, че са завързани от двама души — единият левак, другият — не. Първият възел — онзи, който всъщност я е убил — е необичаен, моряшки възел, който рядко се използва другаде. Сержант Грейвс установи, след като забелязал татуировките му, че Вал Лампман е служил във флота, информация, която успяхме да потвърдим.
И аз, естествено, забелязах татуировките, но не ми се удаде възможност да ги проуча.
— Разбира се! — възкликнах. — Вторият възел е бил чисто декоративен! Мариън Трод го е добавила като завършващ детайл, след като са я преоблекли.
Инспекторът затвори бележника си.
— Цветарите връзват един вид панделка, наречена „дюранс“ на букети — обясни инспекторът. — Както каза, тя има чисто декоративна цел. И освен това е нейният подпис. Не бях забелязал връзката до този момент, когато ти оздравя достатъчно, за да откриеш липсващото парченце.
Маестро, може ли да чуя няколко триумфални тромпета? Нещо на Хендел, ако обичате! „Музика за кралските фойерверки“, например? Да, напълно подходяща е.
— Облечена да умре — казах драматично.
— Облечена да умре — усмихна се инспектор Хюит.
— Мислите ли, че е възможно, преди да стане актрисата Норма Дюранс, госпожица Трод да е работила в цветарница?
— Не бих се изненадал. Изглежда и двамата сме стигнали до едно и също място по два съвсем различни пътя.
И това ли бе двузначен комплимент? Не можах да преценя, ето защо отговорих с глуповата усмивка.
„Флавия Сфинксът“, ще си помисли той. — „Непроницаемата Флавия де Лус“. Или нещо от този сорт.
— А сега, най-добре си почини — каза изведнъж инспектор Хюит и се запъти към вратата. — Не искам доктор Дарби да ме държи отговорен за възпрепятстване на оздравяването ти.
Какъв мил човек беше инспекторът! „Възпрепятстване на оздравяването“, типично в негов стил. Нищо чудно, че жена му Антигона сияеше като прожектор, когато той е до нея. Което ме подсети…
— Инспектор Хюит, преди да си тръгнете, искам да…
Но той ме прекъсна.
— Няма нужда — махна с ръка. — Изобщо не се притеснявай.
Проклятие! Нима ме лишаваха от възможността да се извиня? Но преди да успея да изрека и дума, инспекторът продължи:
