Преследвана от сенки полностью

Сякаш тя беше в стаята…

И тогава се обърна и излезе бавно, сякаш си тръгваше от гроб.

Баща ми е от хората, които не си падат по прегръдки, но на мен ми се прииска да го прегърна. Исках да изтичам след него и да го прегърна толкова силно, че да го задуша.

Но, разбира се, не го направих. Ние от фамилия Де Лус не се лигавим.

И въпреки това, може би когато дойде време да се напише окончателната история на тази островна нация, в нея щеше да има и глава за всички онези славни сцени, които се разиграваха само в умовете на британците, без да се осъществяват наяве, и ако това стане, и двамата с татко ще сме сред тях, ако не ръка за ръка, то поне маршируващи един до друг.

Всички мълчаливо последваха татко. Излязоха от салона ненатрапчиво като статисти във филм след голям групов танц и най-накрая ме оставиха да се протегна широко на дивана, да затворя очи за малко и да чертая планове за бъдещето, което изглежда засега щеше да ми донесе само горещи синапени лапи, кофи с рибено масло и принудително хранене с гнусния пудинг на госпожа Малит.

Само при мисълта за него мъжецът в гърлото ми се скри зад сливиците. Мъжецът е онзи сталактит от плът, който виси в гърлото, чието име, каза ми Догър, произлизало от латинската дума за „грозде“.

Зачудих се откъде ли знае всички тези неща. Макар в многобройни случаи познанията му за човешкото тяло да се оказваха изключително полезни, досега си мислех, че се дължат на възрастта му. Със сигурност човек, живял на този свят толкова дълго като Догър и оцелял в лагер за военнопленници, нямаше как да не се сдобие с определено количество практически познания.

И въпреки това имаше още нещо. Усетих го инстинктивно и осъзнах с внезапно потреперване, че част от мен е знаела през цялото време.

„Правил си това и преди, нали?“, попитах го над трупа на Филис Уивърн.

„Да“, отвърна Догър.

Мозъкът ми прегряваше. Имаше толкова много неща, за които трябваше да мисля едновременно.

Леля Фелисити например. Разказът за службата й по време на войната, макар и слабо, ми напомни за кореспонденцията на чичо Тар с Уинстън Чърчил, голяма част от която стоеше непрочетена в едно чекмедже в лабораторията. Всички писма, разбира се, бяха твърде ранни, за да имат някаква връзка с леля. Чичо Тар бе умрял отдавна, но не бях забравила, че леля Фелисити и Хариет са прекарвали много щастливи лета тук в Бъкшоу с него.

Със сигурност си заслужаваше да проуча въпроса по-сериозно.

После идваше ред и на Дядо Коледа. Дали е успял въпреки суматохата да влезе тайно в къщата? Донесъл ли ми е стъклените колби и епруветки, които си пожелах — всички прекрасни стъкленици, шишенца и пипети, обвити със слама и сгушени една в друга с почти докосващи се кристални бузи? Дали не бяха вече в лабораторията ми, блещукащи на зимното слънце в очакване моята ръка да ги събуди за кипящ живот?

Или старият светец в крайна сметка щеше наистина да се окаже само жесток мит, какъвто го изкарваха Дафи и Фели?

Силно се надявах да не е така.

В този момент ми хрумна едно конкретно доказателство, започващо с буквата К, но не беше калий.

Мислите ми прекъсна смях в съседната стая и в следващия миг Фели и Дафи влязоха, натоварени с подаръци в пъстри опаковки.

— Татко каза, че вече можеш да си получиш подаръците — рече Дафи. — Нали проспа Коледа, а и двете си умираме да видим какво ти е подарила леля Фелисити.

Тя пусна върху краката ми пакет, увит в хартия с подозрително великденски мотиви.

— Хайде, отвори го.

Омекналите ми от любопитство пръсти задърпаха панделката и скъсаха хартията в ъгъла.

— Дай на мен — каза Фели. — Много си вързана в ръцете.

През хартията вече бях усетила, че в пакета има нещо меко и съвсем го отписах. Всеизвестно е, че наистина великолепните подаръци са твърди на допир, а още преди да съм го отворила, виждах, че подаръкът от леля Фелисити е скапан.

Подадох й го безмълвно.

— Я виж ти! — възкликна Фели с престорен ентусиазъм и хвърли хартията настрани. — Горнище на пижама!

Тя вдигна коприненото чудовище до гърдите си, сякаш го рекламираше. С множеството си ромбовидни шевове ватираната дреха приличаше на изхвърлена на китайско сметище спасителна жилетка.

— Нефритеният цвят ще подхожда прекрасно на кожата ти — обяви Дафи. — Искаш ли да го пробваш?

Извърнах лице към облегалката на дивана.

— Следващият е от татко — рече Фели. — Да го отворя ли аз?

Протегнах се и взех малкото пакетче от ръцете й. На картичката пишеше:

Имаше картинка на малка червеношийка в снега.

Опаковката падна лесно. Вътре имаше малка книга.

— Каква е? — попита нетърпеливо Дафи.