Той плъзна очи по корицата, свали очилата си, погледна към татко, пак си сложи очилата и отвори на титулната страница.
— Джон Дантър — прошепна почтително и показа томчето на татко.
— Не ви разбирам, господине?
Дезмънд Дънкан си пое дълбоко въздух.
— Освен ако не се заблуждавам жестоко, полковник Де Лус, вие сте притежател на ранна версия на „Ромео и Жулиета“, отпечатана през хиляда петстотин деветдесет и седма година от Джон Дантър. Жалко за съвременния надпис, но можете да го дадете за професионално отстраняване.
— Колко? — попита рязко леля Фелисити. — Сигурно струва доста.
— Колко ли? — усмихна се Дезмънд Дънкан. — Вероятно колкото кралски откуп. Гарантирам ви, че ако го обявите на търг в момента… може би около един милион. Подобни издания се наричат още „дефектни“ — продължи той, едва сдържащ въодушевлението си. — На места текстът се различава много от пиесата, която днес се поставя на сцена. Смята се, че тези версии са създадени по спомените на актьори, изпълнявали пиесите на Шекспир, на което се дължат и неточностите.
Сякаш в транс, Дафи се прокрадваше бавно напред с ръка, протегната към книгата.
— Нима искате да кажете, че самият Шекспир е държал същата тази книга в ръцете си? — попита тя.
— Напълно възможно е — отвърна Дезмънд Дънкан. — Трябва да я изследва експерт. Вижте тук: навсякъде има надписи с нечетлив почерк, а по вида им съдя, че са изключително стари. Някой със сигурност си е водил бележки.
Пръстите на Дафи вече бяха на не повече от сантиметър от книгата, но тя внезапно ги дръпна като опарена.
— Не мога! Просто не мога!
Татко, който досега стоеше неподвижно, посегна механично към тома с лице, сковано като църковен ръжен.
Но Дезмънд Дънкан не беше приключил.
— Тъй като имам заслуга за това откритие, или поне за разпознаването на съкровището, се надявам да имам предимство, когато и ако решите да…
В стаята настана тишина, когато татко взе книгата от ръцете на актьора и бавно разтвори страниците. Прелистваше, както повечето хора, отзад напред. Накрая стигна до титулната страница, която остана отворена в дланта му.
— Както вече отбелязах, тази съвременна цапаница може да бъде премахната от експерт — продължаваше Дезмънд Дънкан. — Доколкото знам, в Британската библиотека работят специалисти по реставрация, които ще изличат безследно злощастните драсканици. Убеден съм, че в крайна сметка ще останете доволни от резултата.
Макар изражението на татко да не го издаваше, той се взираше в монограма — неговите инициали, преплетени с инициалите на Хариет.
Показалецът му бавно се плъзна по страницата, спря върху черните и червените букви и внимателно започна да повтаря с пръст очертанията: първо тези на Хариет, а после и своите, под формата на кръст.
Четях мислите, които препускаха в главата му, ясно, както ако ги беше съобщил по радиото. Спомняше си деня — самия миг, — в който тези инициали са били изписани — с червено мастило от Хариет и с черно мастило от него.
Дали са ги написали, седнали един до друг до слънчев прозорец през лятото? Или, след като са изтичали задъхани в гаража, докато внезапният летен порой се е стичал на незабелязани струйки по външната страна на стъклата и е хвърлял бледи воднисти сенки върху младите им, блеснали от удивление лица?
Двайсет години прелетяха по лицето на татко като сенки от облаци, но ги забелязах само аз.
А сега мислеше за Бъкшоу. Продадена на търг, книгата на Шекспир щеше да донесе достатъчно пари, за да изплати дълговете си и да направи няколко разумни инвестиции, които да ни носят скромен, но добър доход и ако е рекъл Бог, дори по някоя и друга лира, с която от време на време да си купува марки „Черно пени“, отпечатани с плака 1B.
Четях всичко това по лицето му.
Той затвори книгата и ни огледа един по един… Дафи… Фели… викария… Догър, който току-що бе влязъл в стаята… леля Фелисити… Ния… и мен, сякаш на някое от лицата ни щеше да намери изписани инструкции как да постъпи.
И в този миг татко тихичко заговори:
Дафи ахна шумно. Фели беше бяла като платно и разтворила стъписано устни, се взираше в лицето на татко. Веднага разпознах думите на Ромео в гробницата на Жулиета.
—
Той говореше на Хариет!
Вече едва доловими, думите му излизаха почти шепнешком от устата му.
