Дейвис ги гледаше как напредват: набитият, Валенцуела, от едната страна на улицата и слабият, с дългата коса — от другата, и двамата с автомати узи, всеки с по трийсет патрона; и двамата се бяха долепили до стените на къщите и насочваха автоматите си във всяка врата и прозорец, в които поглеждаха. Мерцедесът се движеше на една линия с тях. Още малко и щеше да им писне. Щяха да станат нетърпеливи, много скоро щяха да разберат, че си губят времето. Щяха да се опитат да разчистят боклуците от пътя, за да продължат да търсят колата, но първо трябваше да намерят колата, така трябваше да се направи.
Ако имаше един М-16 и тримата вече щяха да са мъртви, помисли си той и си представи как го прави. Въобразяваха си, че са много внимателни, а представа си нямаха как се влиза в село.
От другата страна на улицата Розен ги наблюдаваше, прилепен до стената, надзърташе с брадатото си лице иззад ъгъла и пак се скриваше.
На два пъти Розен погледна през рамо към колата, за да се увери, че е още там.
Дейвис, с пушката в ръце и с гръб към предната стена на къщата, гледаше под ъгъл през, прозореца. Трябваше да стреля с лявата си ръка. Пушката беше добре балансирана и с хубав приклад — кариран и изработен от орех, спусъците бяха тънки, фини и позлатени. Дванайсти калибър. От прозореца до купчината боклуци с нея можеше да направи дупка, широка колкото два юмрука. Щеше да изстреля и двата патрона по предното стъкло на мерцедеса и докато пушекът се разнасяше, щеше да излезе с колата, ако имаше нужда от довършване.
Розен пак надзърташе, като държеше беретата отстрани. Задницата на камарото блестеше, въпреки че беше покрита с прах, Розен все още ги наблюдаваше.
Вече бяха на около три къщи разстояние от боклуците. Набитият, Валенцуела, излезе на улицата пред мерцедеса и подвикна нещо на другия с дългата коса. Тогава и той отиде при колата. Валенцуела даде знак на колата да ги следва. Напредваха към купчината, беше им писнало да се мотаят.
Влизаха в капана. Дейвис ги следеше. Още две къщи до купчината. Той погледна към Розен. Оставаха трийсет секунди.
Розен стоеше долепен до ъгъла на сградата.
Не — обръщаше се, бързо се придвижи до колата и влезе.
Дейвис не можеше да повярва, Не още! Чакай!
… Затръшна вратата.
Наистина я затръшна. Господи, чак той го чу от отсрещната страна на улицата. Чуха го и те, и двамата, и се заковаха — купчината си остана малко по-нататък, после вдигнаха поглед и насочиха автоматите си в посоката на шума.
Когато Розен завъртя ключа, мините експлодираха със силно пронизително БУУМ-БУУМ, рекламата на кока кола, гредите и бетонът се разхвърчаха в облак дим и късчета от отпадъци и метал, а на тяхно място остана нещо като елипса, с формата на овална мина; купчината беше напълно разпердушинена, но те оцеляха — Дейвис го знаеше — двамата бяха залегнали на улицата, а третият се намираше на сигурно място в колата. По дяволите! Вдигна пушката и изстреля и двата куршума, макар да му беше ясно, че е много далече, макар да му беше ясно, че е време да изчезва — изтича с пушката през улицата, като извади и пистолета със свободната си ръка, стреля по тях, докато те се надигаха — единият беше още на колене, но и двамата вече даваха откоси с узитата си и се опитваха да го улучат. Свалиха само бетона от ъгъла на къщата, докато Дейвис завиваше покрай нея. Накрая Дейвис се блъсна в задницата на камарото.
Когато мина отстрани, видя Розен да седи зад волана и да го гледа.
— Успях ли?
— По дяволите — изкрещя Дейвис, — нищо не успя!
Отпрашиха с колата, като поеха направо през пустинята, подскачайки над дупките и камъните, изстисквайки до краен предел камарото на Реймънд Гарсия и следвайки една широка дъга, която трябваше да ги отведе на магистралата.
— За Бога — каза Розен. — Какъв трясък, Исусе Христе! Защо не ги уби?
Дейвис караше колата. В момента не му се приказваше. Сега отново трябваше да гледа в огледалото. По дяволите. Писнало му беше да гледа в проклетото огледало, но нямаше как, трябваше да гледа в него чак до Червено море.
Разправяше се, че, преди да започне да работи на свободна практика, Теди Кас вършел чудеса в приложението на експлозивите. Той бил превърнал унищожаването в изкуство.
Докато работеше за „Юнивърсъл Демолюшън Ининкорпорейтед“, Теди беше разрушил най-малкото дузина големи сгради. Беше разрушил например дванайсететажния хотел „Бродмур“ в Атлантик Сити за по-малко, от дванайсет секунди, като използвал, както самият той бе казал веднъж, „малко динамит и много гравитация“. Прозорците на зданието, което се намирало на двайсет фута разстояние от хотела, даже не издрънчали.
