Паркингът пред бара на Големия Луи западно от града беше пълен в четвъртък вечер, неофициалното начало на уикенда. Обикновено собственикът предлагаше голям избор от напитки на по-ниски цени и местните бели приемаха с ентусиазъм тази възможност. Повечето превозни средства, паркирани пред евтината метална сграда, бяха пикапи — фордове или шевролети. Вандалите избрали два от тях, счупили стъклата и хвърлили вътре бутилки с коктейл „Молотов“. После изчезнали в мрака. Един от по-късните гости забелязал как „няколко чернокожи момчета“ бягат приведени напред. Изглеждали доста подозрително. Мъжът не бил достатъчно близо до тях и не успял да види лицата им. Всъщност дори не бил сигурен за цвета на кожата им.
Щом излезли навън и зърнали двата горящи пикапа, шофьорите се втурнали към колите си. Настанала страхотна суматоха, мъжете отчаяно се опитвали да избягат от пожара. Повечето си тръгнали, забравили за евтините напитки. Искали бързо да се приберат вкъщи, да заключат вратите и да заредят оръжията си. Във всеки пикап пред бара на Големия Луи имаше поне по една пушка, скрита под седалката.
Вандалите не бяха преценили какво ще последва. Запалиш ли нечий пикап, трябва да си готов за война.
Към осем часа гостите на Кофи бяха изяли всичко и бяха изпили голяма част от алкохола. Повечето нямаха търпение да се приберат по домовете си и да проверят каква е ситуацията в града. Телевизионните екипи обикаляха улиците по следите на вандалите, а новините за палежите внезапно сложиха край на празненството край езерото. Дрю Кърбър изчака другите да си тръгнат, отвори поредната бира и каза на Пол Кофи:
— Трябва да поговорим.
— Добре. Какво има?
Двамата отидоха до края на тесния кей, възможно най-далеч от вилата, въпреки че всички гости си бяха тръгнали. Кофи също държеше бутилка бира. Те се облегнаха на парапета и се втренчиха във водата.
Кърбър се изплю, отпи от бирата и попита:
— Онзи тип Бойет притеснява ли те?
Кофи го погледна изненадано, а може би просто се преструваше.
— Не, но очевидно теб те притеснява.
Кърбър отпи голяма глътка от бирата и добави:
— Израснах в Дентън. В нашия квартал живееха няколко семейства с името Бойет. Един от близките ми приятели се казваше Тед Бойет. Бяхме съученици в гимназията. След като завършихме, той отиде в армията и изчезна. Чух, че се е забъркал в някакви неприятности, но впоследствие се преместих в Слоун и забравих за него. Знаеш как е с приятелите от детството. Често си спомняш за тях, но рядко ги виждаш отново. Както и да е. През януари деветдесет и девета — помня добре месеца, защото вече бяхме заловили Дръм — се намирах в полицейския участък. Колегите ми се смееха на някакъв престъпник, арестуван заради шофиране на откраднат пикап. След проверка на досието му стана ясно, че има три присъди за изнасилване. Беше извършил тежки сексуални престъпления в три различни щата, а беше само на трийсет и няколко. Полицаите бяха изумени от дългото му досие. Кой перверзник беше осъждан толкова пъти? Някой попита как се казва, а друг отвърна: „Т. Бойет“. Аз реших да замълча, но се зачудих дали не става въпрос за момчето от моя квартал. Отворих архивите и открих, че малкото име на задържания е Травис. Любопитството обаче не ме напусна. Няколко дни по-късно Бойет се яви в съдебната зала, където трябваше да разгледат случая му. Не исках да ме вижда. Ако все пак се окажеше, че е моят стар приятел от училище, щеше да се почувства неловко. Залата гъмжеше от хора и не беше трудно да се скрия. Скоро стана ясно, че арестуваният не е той, а Травис Бойет — мъжът, който в момента се намира в Слоун. Разпознах го веднага щом се появи по телевизията — голата глава, татуировката от лявата страна на врата. Бойет беше в Слоун, Пол. По същото време, когато момичето изчезна.
Кофи се замисли за няколко секунди и заяви:
— Добре, да предположим, че е бил тук. Това не означава, че казва истината за убийството.
— Ами ако все пак го е направил?
— Не говориш сериозно, нали?
— Представи си го, Пол. Нека приемем, че Бойет не лъже. Какво ще стане, ако действително носи пръстена на Никол и ни отведе при трупа? Помогни ми, моля те. Ти си юристът.
— Не му вярвам.
— Може ли да повдигнат обвинения срещу нас?
— За какво?
— Например за убийство?
— Да не си пиян, Кърбър?
— Май попрекалих.
— Тогава остани да спиш тук. Не е хубаво да шофираш. Между другото, защо не си в града с колегите ти?
— Аз съм инспектор, а не патрулиращ полицай. И държа да запазя работата си, Пол. Какво ни очаква, ако Бойет казва истината?
Кофи пресуши бутилката и я хвърли в езерото. После запали цигара и издиша тънка струя дим.
— Нищо. Нали имаме имунитет. Аз контролирам голямото жури и определям кой ще бъде съден. Досега щатът не е повдигал обвинения срещу полицай или прокурор заради грешна присъда. Ние сме системата, Кърбър. Може да ни изправят пред граждански съд, но е малко вероятно. Освен това разполагаме с подкрепата на кмета. Така че спри да се тревожиш. Железни сме.
— Ще ме уволнят ли?
