Донте бе отхвърлил всички предложения за брак. През последните си дни той отхвърли договори за книги, молби за интервюта, брачни оферти и шанса да се появи в предаването на Фордайс. Отказа да се срещне със свещеника на затвора, както и със своя духовен пастир, преподобния Джони Канти. Беше обърнал гръб на религията. Не искаше да има нищо общо с Бога на онези ревностни християни, които тъй усърдно искаха да го убият.
Робърта Дръм се събуди в мрака на стая 109. През изминалия месец бе спала толкова малко, че умората я държеше будна. Лекарят й предписа някакви хапчета, но от тях само стана още по-нервна. В стаята беше топло и тя отметна завивките. Дъщеря й Андреа беше на другото легло и изглеждаше заспала. Синовете й Седрик и Марвин бяха в съседната стая. Затворническият правилник им разрешаваше този последен ден да бъдат с Донте от осем сутринта до обяд. След последното сбогом щяха да го откарат до сградата, където се намираше стаята за екзекуции на затвора в Хънтсвил.
До осем сутринта имаше още няколко часа.
Графикът беше твърдо фиксиран, всяко движение се диктуваше от една система, прочута със своята ефективност. В пет следобед роднините щяха да се явят в приемната на затвора в Хънтсвил, откъдето да бъдат откарани с микробус до сградата за екзекуции и да влязат в претъпканата стая за свидетели само броени секунди преди изпълнението на екзекуцията. Щяха да го видят завързан с ремъци на леглото, вече с игли във вените, да изслушат последните му думи, да изчакат десетина минути до официалното обявяване на смъртта, после бързо да си тръгнат. От там трябваше да отидат до едно местно погребално бюро, за да получат тялото и да го приберат у дома.
Можеше ли всичко това да е сън, кошмар? Нима наистина лежеше будна сред мрака и обмисляше последните часове на сина си? Да, наистина. Вече девет години живееше в този кошмар, още от деня, когато й казаха, че Донте не само е арестуван, но и признава всичко. Кошмарът се бе превърнал в книга, по-дебела от Библията, където всяка глава носеше нова трагедия, всяка страница — скръб и недоумение.
Андреа се обърна на другата страна и евтиното легло заскърца. После остана да лежи неподвижно, дишайки тежко.
За Робърта един ужас отстъпваше място на следващия: потреса за пръв път да види момчето си в затвора с оранжева униформа и безумно изплашен поглед; болката в стомаха й, когато си мислеше как лежи зад решетките, далеч от близките си и обкръжен от престъпници; надеждата за справедлив съд и ужасяващото осъзнаване, че ще има всичко друго, но не и справедливост; нейните неудържими ридания, когато обявиха смъртната присъда; последният поглед към сина й, докато двама едри и самодоволни полицаи го извеждаха от съдебната зала; безкрайните обжалвания и гаснещите надежди; безбройните свиждания в отделението на осъдените на смърт, когато гледаше как силният здрав младеж постепенно се превръща в развалина. През тия години тя загуби много приятели, но това всъщност не я вълнуваше. Някои бяха скептични към претенциите за невинност. На други им омръзнаха приказките за сина й. Но тя се бе посветила на една цел и нямаше какво друго да каже. Как можеше някой да разбере какво преживява една майка?
А кошмарът никога нямаше да свърши. Нито днес, когато Тексас най-сетне щеше да го екзекутира. Нито другата седмица, когато щяха да го погребат. Нито някога в бъдеще, когато истината най-сетне щеше да стане известна… ако изобщо излезеше наяве.
Ужасите се трупаха един върху друг и имаше дни, когато Робърта Дръм се питаше дали ще намери сили да стане от леглото. Толкова се изморяваше да се преструва на силна.
— Будна ли си, мамо? — тихо попита Андреа.
— Знаеш, че съм будна, скъпа.
— Успя ли да подремнеш?
— Мисля, че не.
Андреа ритна завивките настрани и изпъна крака. В стаята беше съвсем тъмно, от вън не проникваше никаква светлина.
— Часът е четири и половина, мамо.
— Не виждам.
— Моят часовник е със светещ циферблат.
От децата на семейство Дръм само Андреа беше завършила колеж. Работеше в детската градина на едно градче близо до Слоун. Имаше съпруг и три деца и искаше сега да е в леглото си у дома, далече от Ливигстън, Тексас. Тя затвори очи и се помъчи да заспи, но след броени секунди отново се втренчи в тавана.
— Мамо, трябва да ти кажа нещо.
— Какво, скъпа?
— Не съм го споделяла с никого досега. Нося този товар много отдавна и искам да узнаеш, преди Донте да си отиде.
— Слушам те.
