— Имаше един момент след съда, след като го отведоха, когато започнах да се колебая. Мисля, че търсех повод да се усъмня в него. Онова, което казваха, изглеждаше някак логично. Представях си как Донте ходи с онова момиче и се страхува да не го хванат. Представях си как тя се опитва да скъса, а той не иска. Може би през онази нощ тайно се е измъкнал, докато спях. А когато чух в съда неговото признание, то ме смути дълбоко. Не откриха тялото, но ако той я бе хвърлил в реката, може би никога нямаше да я намерят. Мъчех се да проумея станалото. Исках да вярвам, че системата не е съвсем прогнила. И затова си внуших, че сигурно е виновен, сигурно са заловили когото трябва. Продължих да му пиша, продължих да идвам на свиждания и тъй нататък, но бях убедена, че е виновен. По някакъв странен начин от това ми олекна задълго. Така продължи месеци, може би година.
— Кое те накара да размислиш?
— Роби. Помниш ли как отидохме в Остин за първото обжалване?
— Помня, разбира се.
— Беше около година след делото.
— Бях там, скъпа.
— Седяхме в онази голяма зала, гледахме деветимата съдии, всичките бели, тъй важни в черните си тоги, тъй достолепни и сурово навъсени, а отсреща седяха близките на Никол и онази устатница майка й. Тогава Роби стана да говори от наше име. Беше невероятен. Описа процеса и изтъкна колко слаби са доказателствата. Направи за смях прокурора и съдията. От нищо не се страхуваше. Атакува признанието. И за пръв път извади наяве факта, че полицаите не са му казали за анонимното телефонно обаждане. Това ме потресе. Как може полицията и прокуратурата да крият доказателства? Това обаче не трогна съда. Помня как гледах Роби да спори тъй страстно и изведнъж осъзнах, че той, белият адвокат от богатата част на града, изобщо не се съмнява в невинността на брат ми. В онзи момент му повярвах веднъж завинаги. Толкова ме беше срам, че съм се съмнявала в Донте.
— Успокой се, скъпа.
— Моля те, не казвай на никого.
— Няма. Нали знаеш, че можеш да вярваш на майка си.
Двете седнаха, хванаха се за ръце и приведоха глави една към друга.
— Ще се молим ли, или ще плачем? — попита Андреа.
— Молитвите могат и да почакат.
— Така е. Да си поплачем.
Призори, когато наближиха Оклахома Сити, трафикът стана по-оживен. Бойет бе облегнал глава на страничното стъкло и дремеше със зяпнала уста. Спеше вече втори час и Кийт се радваше на самотата. Бе спрял близо до щатската граница за чаша отвратително кафе от машина, което при други обстоятелства би излял в канавката. Но липсата на вкус се компенсираше с щедро количество кофеин и в момента Кийт се чувстваше наелектризиран, мозъкът му работеше на пълни обороти, а стрелката на скоростомера бе залепнала точно на дванайсет километра над разрешената скорост.
При последното им спиране Бойет бе поискал бира. Кийт отказа и му купи бутилка вода. Намери радиостанция, излъчваща кънтри музика, и слушаше с намален звук. В пет и половина се обади на Дейна, но разговорът не потръгна. Малко след Оклахома Сити Бойет се сепна и каза:
— Май съм задрямал.
— Така е.
— Пасторе, тия хапчета, дето ги вземам, действат здравата на мехура. Може ли да спрем някъде?
— Дадено — отговори Кийт. Какво друго да каже?
Непрекъснато поглеждаше часовника. Някъде на север от Дентън щяха да напуснат магистралата и да продължат на изток по местните пътища. Кийт нямаше представа колко време ще им отнеме това. Надяваше се да пристигнат в Слоун между дванайсет и един. Разбира се, спирането за тоалетна само влошаваше положението.
Спряха в Норман и купиха още кафе и вода. Докато Кийт бързаше да зареди бензин, Бойет успя да изпуши две цигари една след друга, смучейки жадно дима, сякаш му е за последно. Петнайсет минути по-късно отново се носеха по магистрала 35 из равнините на Оклахома.
Като божи служител Кийт се чувстваше длъжен поне да повдигне въпроса за вярата. Започна малко колебливо:
— Ти ми разказа за детството си, Травис, и няма смисъл пак да се връщаме на темата. Интересно ми е обаче дали като дете не си ходил на църква и дали не сте имали свещеник.
Тикът отново се върна. Дългите размишления също.
— Не — каза Бойет и за момент изглеждаше, че това е всичко. После той продължи: — Не съм виждал и майка ми да ходи на църква. Тя не общуваше почти с никого. Мисля, че родителите й се срамуваха от нея и стояха настрани. Даръл определено не си падаше по църковните работи. Чичо Чет се правеше на религиозен, но съм сигурен, че сега е в ада.
Кийт използва възможността да насочи разговора.
— Значи вярваш в ада?
— Да, струва ми се. Вярвам, че като умрем, всички отиваме някъде, а не си представям двамата с вас да сме на едно място. А вие, пасторе? По-голямата част от живота ми мина в затвора и повярвайте, има една порода хора, които не са хора. Те се раждат зли. Жестоки, бездушни, луди същества и нищо не може да им помогне. Когато умрат, трябва да идат на някое лошо място.
Щеше да е смешно, ако не беше трагично. Един убиец и сериен изнасилвач да заклеймява насилието.
