Кийт удари спирачки и отби настрани. Тежкият камион зад него рязко зави и натисна клаксона. Най-сетне спряха и Бойет се вкопчи в предпазния колан. След като се освободи от него, той подаде глава през открехнатата врата и започна да повръща. Кийт излезе, мина отзад и реши да не гледа. Бойет дълго повръща и когато най-сетне спря, Кийт му подаде бутилка вода.
— Трябва да полегна — каза Бойет и пролази на задната седалка. — Не тръгвайте. Още ми е зле.
Кийт се отдалечи на няколко крачки и позвъни на жена си.
След още един шумен пристъп на кашлица и повръщане Бойет като че се поуспокои. Пак седна отпред, но остави вратата отворена и краката му висяха навън.
— Трябва да тръгваме, Травис. До Слоун има още много път.
— Само минутка, може ли? Не съм готов да потеглим.
Бойет разтриваше слепоочията си и лъскавият му череп изглеждаше готов да се пръсне. Кийт го погледа, но му стана неудобно да зяпа подобно страдание. Заобиколи повърнатото и се облегна на предния капак.
Телефонът иззвъня. Беше Роби.
— Какво стана? — попита той.
Роби седеше на заседателната маса, заобиколен от повечето си сътрудници. Карлос работеше над черновата на клетвената декларация. Бони бе открила данни за ареста на Бойет в Слоун и се мъчеше да разбере кой адвокат го е защитавал. Кристи Хинз пристигна към седем и половина и скоро разбра, че е пропуснала най-интересното. Марта Хандлър яростно пишеше поредния епизод от своята история на екзекуцията. Арън Рей и Фред Прайър обикаляха из сградата, пиеха кафе след кафе и нервно оглеждаха прозорците и вратите. За щастие слънцето вече беше изгряло и не очакваха неприятности. Във всеки случай не и в кантората.
— Случват му се подобни пристъпи — каза Кийт. Наблизо профуча камион и повеят разроши косата му. — Мисля, че е от тумора, но когато се случи, изглежда страшно. От двайсет минути повръща.
— Движите ли се, Кийт?
— Не. Ще потеглим след малко.
— Минутите отлитат, Кийт. Разбираш, нали? Донте ще бъде екзекутиран довечера в шест.
— Знам. Ако си спомняш, вчера се опитах да поговоря с теб, а ти ме отряза.
Роби въздъхна дълбоко. Всички около масата го гледаха.
— Той може ли да ни чуе в момента?
— Не. Лежи на задната седалка, разтрива си главата и не смее да мръдне. Аз седя на предния капак и гледам да не ни блъсне някой камион.
— Кажи ни защо вярваш на този тип.
— Чакай да видим откъде да започна. Той знае много за престъплението. Бил е в Слоун по онова време. Очевидно е способен на подобно насилие. Умира. Срещу Донте Дръм няма други доказателства освен собственото му признание. А Бойет носи нейния ученически пръстен на верижка около врата си. Това мога да ти кажа, Роби. И да, има вероятност всичко да се окаже една голяма лъжа.
— Но ти му помагаш да напусне щата. Извършваш престъпление.
— Не ми напомняй, става ли? Току-що разговарях с жена си, която също ми натяква за това.
— След колко време можете да пристигнете?
— Не знам. След три часа може би. На два пъти спирахме за кафе, защото не съм спал от три нощи. Отнесох глоба за превишена скорост, написана от най-бавния полицай в Оклахома. Сега Бойет си повръща червата и предпочитам да го прави в канавката, отколкото в колата ми. Не знам, Роби. Правя всичко възможно.
— Побързай.
Слънцето изгря и градът се съживи. Полицейското управление на Слоун беше в пълна бойна готовност — с разкопчани кобури, писукащи радиостанции, кръстосващи по улиците патрулни коли и напрегнати погледи за най-малките признаци на размирици. Очакваха неприятности в гимназията и за всеки случай началникът на полицията прати там десетина души още рано сутринта. Когато пристигнаха, учениците завариха няколко полицейски коли, паркирани около главния вход. Това не вещаеше нищо добро.
Целият град знаеше, че чернокожите играчи са бойкотирали тренировките в сряда и са се зарекли да не играят в петък. Не можеше да има по-голямо оскърбление към една общност, която обича местния футбол. Запалянковците, тъй страстни и верни само преди седмица, сега се чувстваха предадени. Емоциите кипяха из целия град. Откъм бялата страна на града озлоблението идваше заради футбола, а сега и заради опожарената църква. Откъм черната страна всичко беше заради екзекуцията.
