Както става при повечето яростни и внезапни конфликти, точният начин, по който започна бунтът, щеше да остане завинаги неизвестен. В безкрайните преразкази за началото станаха очевидни две неща: чернокожите ученици обвиняваха белите, а белите обвиняваха чернокожите. Въпросът за времето беше малко по-ясен. Само секунди след първия звънец в осем и петнайсет се случиха няколко неща едновременно. В момчешките тоалетни на първия и втория етаж бяха хвърлени димки. Пиратки, търкулнати из главния коридор, избухнаха под металните шкафчета като снаряди. Наниз фойерверки пламна близо до централното стълбище и из цялата гимназия се разнесе вълна от паника. Повечето чернокожи напуснаха класните стаи и се струпаха в коридорите. В един от деветите класове избухна бой, когато двама по-буйни ученици — бял и чернокож — си размениха обиди и се сборичкаха. Останалите бързо се включиха в схватката. Учителят избяга от стаята с викове за помощ. Един бой провокира още десет. Не след дълго учениците хукнаха да се спасяват извън сградата. Някои крещяха „Пожар, пожар!“, макар че не се виждаха пламъци. Полицаите извикаха подкрепления и пожарни коли. Навсякъде из първия и втория етаж гърмяха пиратки. Димът ставаше все по-гъст и по-гъст, хаосът се развихряше. До входа на гимнастическия салон няколко чернокожи момчета разграбваха витрината с купите, когато ги зърна групичка бели. Избухна нов бой, който скоро обхвана и съседния паркинг. Директорът стоеше в кабинета си и непрестанно крещеше по радиоуредбата. В осем и половина той обяви, че учебните занимания се отменят за два дни. След идването на подкрепления полицаите най-сетне възстановиха реда и евакуираха гимназията. Нямаше пожар, само дим и остър мирис на евтини експлозиви. След бъркотията останаха натрошени стъкла, задръстени тоалетни, съборени шкафчета, откраднати раници и разбит автомат за безалкохолни напитки. Трима ученици — двама бели и един чернокож — бяха отведени в болницата с леки наранявания. Много други контузии и рани минаха без лекарска помощ. Както често се случва при подобен масов побой, нямаше начин да се разбере кой създава неприятности и кой просто бяга, затова не арестуваха никого.
Мнозина от участниците, бели и чернокожи, си отидоха у дома да се въоръжат.
Робърта, Андреа, Седрик и Марвин минаха проверката на входа на затвора „Полънски“ и един надзирател ги поведе към залата за посетители. И проверката, и пътят им бяха безкрайно познати след толкова много посещения през последните седем години. И макар да мразеха затвора и всичко в него, те осъзнаваха, че скоро той ще стане част от тяхното минало. Ако не друго, „Полънски“ бе мястото, където живееше Донте. Това щеше да се промени след броени часове.
В зоната за посещения има две затворени стаи, използвани от адвокатите. Те са малко по-широки от другите помещения за свиждане и са заградени от всички страни, така че разговорите да не бъдат подслушвани от някой пазач, служител, друг затворник или адвокат. През последния ден на осъдения се разрешава да се среща с роднини и приятели в една от тези адвокатски стаи. Но вездесъщата стъклена стена е и там, а разговорите се водят с помощта на черни телефони от двете страни на преградата. Никакво докосване.
През почивните дни залата за свиждания е оживена и шумна, но в делнични дни няма много посетители. Срядата е определена за „ден на медиите“ и често се случва някой затворник с „насрочена среща“ да дава интервю на репортери от града, където е извършил убийството. Донте отхвърляше всички предложения за интервюта.
Когато в осем часа семейството пристигна, там беше само една надзирателка на име Рут. Познаваха я добре. Тя беше грижовна душа и харесваше Донте. Рут ги поздрави и каза колко съжалява.
Когато Робърта и Седрик влязоха, Донте вече беше в адвокатската стая. През прозорчето на вратата зад него се виждаше застаналият отвън пазач. Както винаги Донте притисна лявата си длан върху стъклото и Робърта направи същото от другата страна. Макар докосването да оставаше недовършено, за тях то винаги се равняваше на дълга и топла прегръдка. Донте не бе докосвал майка си от последния ден на процеса през октомври 1999 г., когато пазачът им позволи една бърза прегръдка, преди да го изведат от съдебната зала.
Той взе телефона с дясната си ръка и каза с усмивка:
— Здравей, мамо. Благодаря, че дойде. Обичам те.
Ръцете им все още се притискаха върху стъклото една срещу друга. Робърта отговори:
— И аз те обичам, Донте. Как си днес?
— Все така. Вече се изкъпах и избръснах. Всички са много мили към мен. Дадоха ми чисти дрехи, нови боксерки. Хубаво е това място. Стават наистина много добри, преди да те убият.
— Изглеждаш страхотно, Донте.
— И ти, мамо. Красива си както винаги.
