На едно от първите свиждания Робърта се разплака и нямаше сили да спре. След това Донте й писа колко мъчително е да я вижда така разстроена. В самотата на килията си той плачеше с часове, но не можеше да понесе гледката на майка си в същото състояние. Искаше тя да го посещава при всяка възможност, но сълзите превръщаха свиждането в мъчение. И повече не видя сълзи от Робърта, Андреа, Седрик, Марвин и който и да било роднина или приятел.
— Тази сутрин говорих с Роби — каза тя. — Той има един-два плана за последно обжалване, а и губернаторът досега не е отговорил на молбата ти за помилване. Все още има надежда, Донте.
— Не се залъгвай, мамо, няма надежда.
— Не бива да се предаваме, Донте.
— Защо? Нищо не можем да направим. Щом Тексас реши да убие някого, значи ще стане. Миналата седмица убиха един. Друг е планиран за края на този месец. Тук е като поточна линия, никой не може да я спре. Ако извадиш късмет, ще се случи засечка както с мен преди две години, но рано или късно времето ти изтича. Пет пари не дават дали си виновен или невинен, мамо, интересува ги само да покажат на света колко са строги. Тексас не си поплюва. Не си играй с Тексас. Чувала ли си го?
— Не искам да бъдеш гневен, Донте — тихо каза тя.
— Извинявай, мамо, но ще умра с гняв. Не мога другояче. Някои от момчетата си отиват мирно — пеят псалми, цитират Светото писание, молят за прошка. Момчето, което убиха миналата седмица, каза: „Отче, на теб поверявам духа си.“ Други не казват нито дума, само затварят очи и чакат отровата. Трети се борят докрай. Тод Уилингам умря преди три години и до последния момент твърдеше, че е невинен. Казваха, че подпалил пожар, в който изгорели трите му дъщерички. Но той също е бил в къщата и е пострадал от пожара. Той беше боец. С последните си думи ги наруга.
— Недей да правиш така, Донте.
— Не знам какво ще направя, мамо. Може би нищо. Може просто да легна със затворени очи и да броя, а като стигна до сто, да се унеса завинаги. Но ти, мамо, няма да бъдеш там.
— Вече говорихме за това, Донте.
— Е, пак ти повтарям. Не искам да гледаш.
— И аз не искам, повярвай ми. Но ще бъда там.
— Ще поговоря с Роби.
— Аз вече разговарях с него, Донте. Той знае как се чувствам.
Донте бавно отдръпна ръка от стъклото и Робърта направи същото. Тя остави слушалката на плота и извади от джоба си лист хартия. Чантите задължително се оставяха на пропуска. Робърта разгъна листа, взе слушалката и каза:
— Донте, това е списък на хората, които наминаха или се обадиха по телефона да питат за теб. Обещах им да ти предам техните мисли.
Той кимна и направи усилие да се усмихне. Робърта започна да чете имената — съседи, стари приятели от квартала, съученици, добри познати от църквата и някои далечни роднини. Донте слушаше мълчаливо, но изглеждаше унесен в някакви други мисли. Робърта продължаваше с четенето и към всяко име добавяше коментар или забавна случка.
След нея дойде ред на Андреа. Отново изпълниха ритуала с докосването. Тя описа опожаряването на Първа баптистка църква, напрежението в Слоун, страховете, че може да стане по-зле. Донте сякаш хареса идеята, че хората ще отвърнат на удара.
Още преди години семейството бе разбрало, че е важно да идват на свиждане с шепа монети в джобовете. Покрай стените имаше търговски автомати, а надзирателите предаваха на затворниците храната и напитките. Донте бе отслабнал, но все още много харесваше едни канелени кифлички с глазура. Докато Робърта и Андреа провеждаха първата част от свиждането, Марвин купи две кифлички и кутия безалкохолно, а Рут ги предаде на Донте. Почерпката подобри настроението му.
Седрик четеше вестник близо до адвокатската стая, когато директорът цъфна за едно приятелско „здрасти“. Искаше да се увери, че всичко е наред, че нещата в поверения му затвор вървят като по вода.
— Мога ли да помогна някак? — попита той с такъв глас, сякаш беше в предизборна кампания. Личеше, че полага усилия да показва съчувствие.
Седрик стана, позамисли се, после избухна.
— Шегувате ли се с мен? Каните се да умъртвите брат ми за нещо, което не е извършил, а изниквате тук с тия радостни дрънканици, че искате да помогнете.
— Просто си вършим работата, сър.
Рут мигом се приближи към тях.
— Не, не я вършите, освен ако работата ви е да убивате невинни хора. Щом искате да помогнете, спрете проклетата екзекуция.
Марвин пристъпи между тях и каза:
— Хайде да запазим хладнокръвие.
Директорът отстъпи назад и каза нещо на Рут. Поговориха си сериозно, после директорът се отправи към вратата и излезе.
