— Е, Роби, това е положението. Напуснахме Топика посред нощ. Караме като луди, за да стигнем в кантората ти, и според Бойет единствената цел е да си признае изнасилването и убийството, и да се опита да спаси Донте Дръм. Поне така каза, преди да потеглим. Но с този тип нищо не е гарантирано. Знам ли, в момента може да е в кома.
— Дали да не му провериш пулса?
— Не. Той не обича да го докосват.
— Просто побързай, по дяволите.
— Внимавай какви ги говориш. Аз съм свещеник и не харесвам подобен език.
— Извинявай. Побързай, моля те.
За протестния поход се шушукаше още от понеделник, но подробностите все още бяха неясни. В началото на седмицата до екзекуцията оставаха дни и в чернокожата общност гореше надежда, че някой съдия ще се опомни и ще я спре. Но дните минаха, а висшите сили не се пробуждаха. Сега часът наближаваше и чернокожите в Слоун — особено по-младите — нямаше да стоят със скръстени ръце. Затварянето на гимназията ги бе въодушевило и им развързваше ръцете да търсят как да вдигнат повече шум. Около десет сутринта в Уошингтън Парк започна да се събира тълпа, на ъгъла на десета улица и булевард „Мартин Лутър Кинг“. С помощта на мобилни телефони и интернет тълпата растеше и не след дълго там се струпаха хиляди чернокожи — напрегнати, уверени, че ще се случи нещо, макар и без ясна представа какво. Две патрулни коли пристигнаха и спряха на безопасно разстояние от тълпата.
Трей Глоувър беше защитник в гимназиалния футболен отбор и караше джип със затъмнени стъкла, огромни гуми, лъскави хромирани джанти и аудио система, способна да троши прозорци. Той паркира на улицата, отвори четирите врати и пусна „правосъдието на белия“ — гневен рап на Ти Пи Слик. Песента наелектризира тълпата. Прииждаха още и още хора, най-вече гимназисти, но сборището привличаше също така безработни, домакини и пенсионери. Появиха се и ударни инструменти, когато пристигнаха четирима участници от бандата „Маршируващите бойци“ с два големи и два малки барабана. Скандиране „Свобода за Донте Дръм“ разтърси квартала. В далечината някой запали фойерверки и за секунда всички помислиха, че започва стрелба. Тук-там хвърляха димки. Напрежението нарастваше с всяка минута.
Тухлата не бе хвърлена от Уошингтън Парк. Тя долетя откъм другата страна на полицейските коли — иззад дъсчената ограда около къщата на мистър Ърни Шайлок, който седеше на верандата и зяпаше зрелището. Задното стъкло на едната кола се строши и двамата полицаи вътре изпаднаха в паника, а тълпата нададе одобрителен рев. Няколко секунди полицаите тичаха насам-натам с извадени пистолети, готови да стрелят по всяка подвижна цел, като основната им мишена бе мистър Шайлок. Той вдигна ръце и се провикна:
— Не стреляйте. Не бях аз.
Единият полицай хукна зад къщата да гони нападателя, но след петдесет метра остана без дъх и се отказа. Подкрепленията пристигнаха за броени минути и новите полицейски коли възпламениха тълпата.
Протестният поход най-сетне започна, когато барабанистите излязоха на булевард „Мартин Лутър Кинг“ и поеха на север към центъра. Последва ги джипът на Трей Глоувър със свалени прозорци, през които гърмеше рап. Зад него се проточи дълга колона от протестиращи; мнозина размахваха плакати, настояващи за правосъдие, спиране на убийствата и свобода за Донте Дръм. Деца на велосипеди се включваха във веселбата. Чернокожите ставаха от верандите и тръгваха с множеството. Шествието растеше и бавно вървеше напред, но май без ясно определена цел.
Никой не си бе дал труда да поиска разрешение, както повеляваха градските наредби. Вчерашният митинг пред съда беше организиран по всички правила, но не и този поход. Полицаите обаче демонстрираха хладнокръвие. Нека протестират. Нека викат. До довечера ще им мине. Едно преграждане на маршрута, опит за разпръскване на тълпата или арестуване на неколцина демонстранти само би разпалило страстите и влошило нещата. Затова полицаите действаха сдържано. Някои следваха колоната, други избързваха напред да разчистват пътя и да отклоняват движението.
Един чернокож полицай на мотоциклет спря до джипа и подвикна:
— Накъде си тръгнал, Трей?
Трей, който явно бе станал неофициален водач на протеста, отвърна:
— Пак отиваме към съда.
— Карайте по-кротко и няма да има неприятности.
— Ще се опитам — каза Трей и сви рамене.
И двамата знаеха, че размириците могат да избухнат всеки момент.
Шествието зави и бавно продължи по Филипс Стрийт. Възмутените граждани определено бяха очаровани от свободата да изразят своето мнение и от вниманието, което привличаха. Рапът разтърсваше земята с убийствените си текстове. Гимназистите подскачаха и се въртяха в такт с музиката, скандирайки бойни възгласи. Настроението бе едновременно празнично и гневно. Хлапетата се гордееха с нарастващия си брой, но искаха нещо повече. Пред тях полицаите блокираха Мейн Стрийт и уведомиха собствениците на магазини в центъра, че се задава протестен поход.
