— Мисля, че в момента всичко е сериозно, мистър Флак — каза Бойет. — Не смятате ли?
— За пръв път става дума за награда — отчаяно поясни Кийт.
— Аз си имам потребности — каза Бойет. — Нямам пукната пара и не ми се очертават печалби. Просто съм любопитен, това е.
— Значи това е? — повтори Роби. — До екзекуцията остават по-малко от шест часа и шансовете ни да я спрем са нищожни. Тексас ще екзекутира невинен човек, а аз седя тук с истинския убиец, който изведнъж иска да му се плати за стореното.
— Кой казва, че съм истинският убиец?
— Ти — намеси се грубо Кийт. — Ти ми каза, че си я убил и знаеш къде е тялото, защото сам си го заровил. Престани да играеш игрички, Травис.
— Ако не ме лъже паметта, баща й обеща тлъста пачка, докато се мъчеха да я намерят. Май бяха двеста хиляди. Прав ли съм, мистър Флак?
— Това беше преди девет години. Доколкото знам, след ареста всички забравиха за парите. Ако си мислиш, че имаш право на такава награда, жестоко грешиш.
Роби говореше сдържано, но личеше, че е готов да избухне всеки момент.
— Защо са ти пари? — попита Кийт. — Както сам каза, след няколко месеца ще бъдеш мъртъв. Забрави ли за тумора?
— Благодаря, че ми напомнихте, пасторе.
Роби гледаше Бойет с нескрита омраза. В момента би дал всичко, което имаше, срещу една дебела клетвена декларация, която разкрива истината и може да спаси неговия клиент. В настаналото дълго мълчание тримата размишляваха как да постъпят сега. Бойет направи гримаса, после почна да масажира лъскавия си череп. Сложи длани върху слепоочията си и натисна с всичка сила, сякаш външният натиск можеше да облекчи вътрешния.
— Пристъп ли имаш? — попита Кийт, но не получи отговор. — Случват му се подобни пристъпи — обясни той на Роби. — Кофеинът помага.
Роби скочи и излезе от кабинета. Пред вратата каза на Арън и Прайър:
— Копелето иска пари.
Отиде до кухнята, грабна кана застояло кафе, намери две картонени чашки и се върна в кабинета. Наля кафе на Бойет, който се превиваше с лакти върху коленете, държеше се за главата и стенеше.
— Пийни малко.
Мълчание.
Накрая Бойет каза:
— Ще ми призлее. Трябва да легна.
— Легни на канапето — предложи Роби и посочи към другия край на кабинета.
Бойет с усилие се надигна и подкрепян от Кийт, изкуцука до канапето, където се сви на топка и обгърна с ръце главата си.
— Може ли да изключите лампите? — помоли той. — След мъничко ще ми мине.
— Нямаме време за това — каза Роби, готов да закрещи.
— Моля ви, само минутка — жално избъбри Бойет.
Целият се тресеше и жадно гълташе въздух. Кийт и Роби напуснаха кабинета и минаха в заседателната зала. Скоро там се събраха всички от групата и Роби представи Кийт. Храната пристигна и те хапнаха набързо.
Дойдоха да отведат Донте в дванайсет на обяд. Нито минута по-рано или по-късно. Всичко беше прецизно отработено. Някой почука на металната врата зад Донте. Три отчетливи удара. Той разговаряше със Седрик, но щом разбра, че моментът е настъпил, поиска да чуе майка си. Робърта стоеше зад Седрик, между Андреа и Марвин. Четиримата плачеха. Вече не се опитваха да крият сълзите си. Гледаха часовника от четири часа. Думите им се бяха изчерпали.
Седрик отстъпи място на Робърта, която взе слушалката и притисна длан към стъклото. Донте направи същото от другата страна. Седрик, Марвин и Андреа се прегърнаха силно. Сестра му, която стоеше в средата, всеки миг щеше да припадне.
— Обичам те, мамо — каза Донте. — Съжалявам, че стана така.
— И аз те обичам, скъпи. Няма за какво да съжаляваш. Не си направил нищо лошо.
Донте избърса сълзите си.
— През цялото време се надявах, че татко ще е жив, когато изляза от тук. Исках да ме види на свобода. Исках да разбере, че съм невинен.
— Баща ти никога не се е съмнявал в теб, Донте. Той умря с мисълта, че си невинен. — Робърта попи сълзите си с носна кърпичка. — Аз също никога не съм имала съмнения, скъпи.
— Знам. Е, ще отида при татко съвсем скоро.
Робърта кимна, но не успя да продума. Вратата зад Донте се отвори и в стаята влезе едър пазач. Донте остави слушалката, изправи се и опря длани на стъклото. Близките му направиха същото. След тази последна прегръдка той изчезна от погледа им.
Надзирателите отново му сложиха белезниците и го поведоха. Минаха през няколко метални врати и излязоха от сградата, след което пресякоха моравата. Накрая стигнаха до отделението, в което се намираше затворническата му килия, и го оставиха там за последен път. Сега всичко се случваше за последно. Докато седеше на нара и гледаше кашона с личните си вещи, Донте беше почти убеден, че смъртта ще му донесе избавление.
Близките му имаха няколко минути, за да се съвземат. След като ги отведе от стаичката, Рут ги прегърна. Каза, че съжалява, а те й благодариха за съчувствието. После се отправиха към металния изход и тя ги попита:
— В Хънтсвил ли отивате?
Разбира се, къде другаде?
— По-добре побързайте. Според слуховете се очакват размирици по пътищата.
