След като свърши с историята, Бойет се умълча. Безразличният му тон и точността, с която бе разказал всички подробности, имаха смразяващ ефект върху присъстващите. По-късно Марта Хандлър написа: „Докато наблюдавахме погледа и изражението на Бойет, който говореше за своите престъпления, не остана никакво съмнение, че пред нас седи безмилостен убиец. Никога няма да разберем — и може би предпочитаме да не го правим — страданието, на което е било подложено бедното момиче по време на това ужасно изпитание.“
Роби бе запазил спокойствие, но нямаше търпение да приключи.
— По кое време на деня я уби? — попита той.
— Слънцето току-що бе изгряло. Изчаках да стане светло, за да се ориентирам. Трябваше да избера най-доброто място, където да заровя тялото.
— И това се случи в неделя, на 6 декември 1998 година?
— Да. Точно така.
— И слънцето е изгряло около 6:30 ч.?
— Мисля, че да.
— Къде отиде, след като се върна в Слоун?
— В моята стая в Ребъл Мотор Ин. Но първо купих една каса бира с парите на Никол.
— И се напи в мотела?
— Да.
— Колко дълго остана в Слоун след убийството?
— Не съм сигурен. Може би около месец и половина. Арестуваха ме тук през януари. Вие имате полицейското ми досие. След като ме пуснаха, изчезнах от града.
— Кога чу за ареста на Донте Дръм?
— Не знам. Гледах новините по телевизията. Видях ви как крещите пред камерите.
— Какво си помисли, когато задържаха Донте?
Бойет поклати глава и отвърна:
— Учудих се на глупостта им. Какви тъпаци! Момчето нямаше нищо общо с убийството. Бяха хванали погрешния човек.
Последните думи бяха подходящи за финал.
— Да спрем дотук — каза Роби.
Карлос изключи камерата.
— Кога ще е готов преписът от стенограмата? — попита Роби.
— След десет минути.
— Чудесно. Побързай.
Адвокатът и останалите служители на фирмата се събраха около заседателната маса. Всички заговориха в един глас. За миг забравиха за Бойет, но Фред Прайър го държеше под око. Бойет поиска вода и Прайър му подаде една бутилка. Кийт излезе навън, за да се обади на Дейна и Матю Бърнс. Искаше да се освежи, но не постигна особен успех — въздухът бе изпълнен с цигарен дим и напрежение.
Изведнъж се чу силен трясък, последван от пронизителен писък. Бойет бе паднал от стола. Той се хвана за главата, сви колене към гърдите си и започна да се тресе конвулсивно. Фред Прайър и Арън Рей се наведоха над него, но не знаеха как да му помогнат. Роби и останалите се скупчиха наоколо, вперили ужасени погледи в агонизиращия мъж. Старият дървен под се разклати. Гледката будеше съжаление. Кийт чу суматохата и се присъедини.
— Трябва да повикаме лекар — каза Сами Томас.
— Той взема медикаменти, нали, Кийт? — попита тихо Роби.
— Да.
— Имал ли е подобни припадъци преди?
Бойет продължаваше да се мята на пода, като стенеше от болка. Мъжът сякаш се измъчваше от предсмъртен гърч. Фред Прайър го докосна леко по ръката.
— Да — отвърна Кийт. — Преди около четири часа, някъде в Оклахома. Повръща дълго, а после припадна.
— Да го закараме ли в болница? Господи, Кийт, да не би да умира?
— Не знам, не съм лекар. Какво още трябва да направи за вас?
— Нуждая се от подписа му върху клетвената декларация. — Роби отстъпи назад и даде знак на Кийт да го последва. После прошепна: — Важно е да намерим тялото. Декларация едва ли ще убеди съда да спре екзекуцията. А губернаторът със сигурност няма да я отложи. Необходимо е да намерим трупа, и то в най-скоро време.
— Нека пренесем Бойет на канапето в твоя кабинет — предложи Кийт. — Ще изгасим лампите и ще му дадем хапче. Може би не е толкова зле.
— Добра идея.
Беше 13:20 часът.
Донте летеше с хеликоптер за пръв и последен път в живота си. Машината беше собственост на Службата за обществена сигурност в Тексас и се движеше със сто и петдесет километра в час, на около деветстотин метра над хълмовете. Донте не виждаше нищо. Беше притиснат между двама едри охранители, които гледаха намръщено през стъклата, сякаш очакваха участниците в операция „Отклонение“ всеки момент да обстрелят хеликоптера. Отпред седяха двамата пилоти — млади мъже с мрачни лица, въодушевени от възложената им мисия. Донте се почувства зле от нестабилния и шумен полет. Затвори очи, облегна глава на твърдата пластмаса и се опита да мисли за нещо приятно. Усилията му бяха напразни.
Той преговори предсмъртните си думи, като безмълвно раздвижи устни, въпреки че не съществуваше вероятност някой да го чуе сред оглушителния шум от хеликоптера. Донте си спомни за други затворници, очакващи смъртното наказание — негови приятели и врагове. Повечето наистина бяха извършили тежки престъпления, но имаше и такива, които твърдяха, че са невинни.
