Те кимнаха, но не измислиха подходящ отговор. Минаха през охраната в предната сграда, взеха документите за самоличност и вещите, след което напуснаха за последен път затвора „Полънски“.
„Размириците по пътищата“, споменати от Рут, се оказаха продукт на тайна конспирация във „Фейсбук“, организирана от двама чернокожи студенти в щатския университет „Сам Хюстън“ в Хънтсвил. Кодовото й название бе „Отклонение“, а планът изглеждаше толкова прост и ефективен, че мигновено привлече десетки доброволци.
През 2000 г., скоро след като Донте пристигна в отделението на осъдените на смърт, всички затворници бяха преместени в „Полънски“. Стаята за екзекуции обаче остана на старото място. В продължение на седем години, през които бяха изпълнени двеста смъртни присъди, затворниците трябваше да бъдат откарвани от „Полънски“ до затвора в Хънтсвил. В началото се измисляха сложни схеми за транспортирането им, но след няколко десетки случая без засади, героични опити за спасяване на осъдените или други усложнения властите решиха, че не ги наблюдават. Никой не се интересуваше от конвоя. Ето защо те се отказаха от сложните маневри и започнаха да използват един и същ маршрут при всяка екзекуция. Конвоят тръгваше от затвора в един часа на обяд, завиваше наляво по шосе 350 и продължаваше по 190 — доста оживен четирилентов път. Пътуването отнемаше около час.
Транспортираха затворниците на задната седалка на микробус без отличителни знаци, придружени от тежковъоръжена охрана, достатъчна да опази и самия президент. Като допълнителна мярка зад тях се движеше идентична кола. Тя превозваше друг отряд отегчени надзиратели, които тайно копнееха да се случи нещо интересно.
Последната екзекуция се бе състояла на 25 септември, когато Майкъл Ричард бе получил смъртоносната инжекция. Тогава десетина студенти, участници в операция „Отклонение“, използваха пет автомобила и множество мобилни телефони, за да проследят движението на двата бели микробуса. Никой не бе заловил или заподозрял студентите. В началото на ноември техният план беше напълно готов и те нямаха търпение да го изпълнят.
В 12:50 ч. един чернокож надзирател от затвора, съпричастен към съдбата на Донте, подаде сигнал на участниците в „Отклонение“. Белите микробуси бяха готови да потеглят. В един часа конвоят напусна „Полънски“ и тръгна по тесния път, който минаваше покрай отделението за строго охранявани затворници. Зави по шосе 350 и се отправи към Ливингстън. По пътя нямаше много коли. На около три километра от затвора обаче трафикът рязко се увеличи, докато не спря напълно. Някакъв автомобил бе препречил дясната лента на пътя. Друг бе спрял на лявата, а трети — на банкета. Трите коли блокираха всякакви опити за преминаване. Шофьорите им бяха излезли на шосето и надничаха под предните капаци на колите си. По-нататък се виждаха още три превозни средства, подредени в стройна редица на пътя. Микробусите не помръдваха и сякаш не бързаха да продължат.
Зад тях в дясното платно спря друга кола. В нея седеше млада чернокожа жена. Тя отвори предния капак и слезе, като се престори на разочарована от факта, че нисанът й я е изоставил по средата на пътя. В този миг до нея се появи фолксваген бийтъл, който също имаше технически проблем. Шофьорът повдигна капака. Постепенно изникнаха още автомобили. Те се подредиха зад първата колона и запушиха всички ленти и изходи. За пет минути шосето бе блокирано от поне двайсет превозни средства. Белите микробуси бяха заобиколени от аварирали коли и джипове с отворени капаци. Шофьорите се разхождаха напред-назад, смееха се и говореха по мобилните си телефони. Няколко студенти минаваха край колите и ги изваждаха извън строя, като премахваха кабелите на разпределителните капачки.
След броени минути пристигнаха десетки патрулки с виещи сирени. Следваше ги конвой от аварийни автомобили, извикани по спешност от Ливингстън. Организаторите на операция „Отклонение“ бяха инструктирали отлично своите доброволци. Шофьорите щяха да настояват, че колите им са се повредили — според законите на Тексас това не се смяташе за престъпление. Те можеха да получат призовки заради блокиране на движението, но от „Отклонение“ бяха намерили адвокат, който щеше да ги защитава в съда. Полицаите нямаха право да вземат ключовете им и да проверят сами дали двигателите са в изправност. А дори и да се опитаха, те биха се убедили в противното. Студентите бяха обучени да се противопоставят на всякакъв опит за претърсване на автомобилите им. В случай че полицаите искаха да ги задържат, те трябваше да окажат мирна съпротива и да ги заплащат, че ще търсят правата си в съда. А ако все пак се стигнеше до арест, от тях се очакваше да го приемат с достойнство — подобна мярка само би подчертала тяхната смелост в борбата с неправдата. „Отклонение“ разполагаше и с други адвокати, готови да поемат защитата им. Студентите приемаха с радост мисълта за евентуален арест — в тяхното съзнание това беше акт на противопоставяне срещу системата. Събитие, за което можеха да разказват години наред.
