Докато патрулките и аварийните автомобили паркираха безразборно до пътя и полицаите вървяха ядосано към студентите, започна изпълнението на втората част от плана. Нова вълна младежи се зададоха със своите коли по шосе 350 от Ливингстън и се вляха в хаоса. Трима от тях паркираха в редица, а останалите спряха зад аварийните автомобили. Капаците им се отвориха едновременно — красноречив знак за още закъсали превозни средства на пътя. Тъй като се очакваше шофьорите на аварийните коли да реагират остро и да проявят насилие, втората вълна студенти останаха по местата си, затворили вратите и прозорците си. Повечето автомобили бяха пълни с младежи — здрави, едри мъже, които знаеха как да се грижат за себе си и не се страхуваха от неприятности.
Един от шофьорите на аварийните коли се доближи до първия автомобил, паркирал зад него. След като видя, че вътре седят само чернокожи момчета, той започна да ругае и да отправя гневни заплахи. Някакъв полицай се развика и го накара да замълчи. Униформеният служител беше сержант Инман — ръководител на доста странна операция, която до момента включваше осем патрулни коли, седем аварийни автомобила, поне трийсет „закъсали“ превозни средства и два затворнически микробуса. Единият от тях превозваше мъж, осъден на смърт. Ситуацията се влошаваше още повече от местните жители, които минаваха случайно по шосе 350 и неволно помагаха на протестиращите. Пътят изглеждаше безнадеждно блокиран.
Инман беше хладнокръвен професионалист. Той знаеше нещо, за което студентите не подозираха. Докато си проправяше път сред колите и вървеше към двата бели микробуса, полицаят кимна учтиво на студентите и се усмихна. В следващия миг се появиха охранителите на Донте — едри мъже в сини униформи, които носеха автоматични оръжия. Голяма част от студентите се приближиха до тях. Един от младежите очевидно предвождаше тълпата. Инман отиде до него, подаде му ръка и любезно заяви:
— Казвам се сержант Инман. Може ли да попитам за името ви?
— Куинси Муни.
Момчето неохотно се здрависа с полицая.
— Мистър Муни, съжалявам, че колата ви се е развалила.
— Благодаря.
Инман се огледа и се усмихна на останалите студенти.
— Тези хора ваши приятели ли са?
— Виждам ги за пръв път.
Инман се засмя.
— Вижте, мистър Муни, налага се да разчистим колите от пътя. Събират се все повече автомобили. Движението е блокирано.
— Ще трябва да повикаме автомеханик.
— Не, просто ще ги изтеглим от тук, Куинси. Ако, разбира се, не предпочитате да си спестите по сто долара и да ги отместите сами. В такъв случай няма да се наложи да пишем цял куп глоби. Те ще ви струват по още сто долара на автомобил.
— Значи съм нарушил закона, защото колата ми се е развалила?
— Не, сър. Но и двамата знаем защо сте тук. Съдията също ще разбере.
— Аз знам защо съм тук. Вие защо сте дошли?
— Просто си върша работата, Куинси. Отговарям за движението и реда по пътищата. — Инман кимна и добави: — Елате с мен.
Куинси го последва до първия микробус. Двойните му врати бяха широко разтворени. Инман погледна вътре, след което покани Куинси да направи същото. Микробусът беше празен. Те отидоха до другия автомобил и надникнаха в него. Там също нямаше никого. Надзирателите се закикотиха. В следващия миг се чу оглушителният шум от хеликоптер.
— Къде е Донте Дръм? — попита изумено Куинси.
— Не е тук, нали? — отвърна с усмивка Инман.
Куинси се втренчи в тъмните стъкла на празния микробус. Двамата се върнаха при първата кола. Инман вдигна очи към небето, в посока към затвора „Полънски“. Всички зачакаха, а след секунди над главите им прелетя хеликоптер. Инман го посочи и заяви:
— Ето къде е Донте.
Куинси отвори учудено уста и посърна. Новината се разпространи бързо сред студентите, които се спогледаха уплашено. Някой бе провалил идеално подготвената операция. Донте Дръм щеше да пристигне в стаята за екзекуции преди уречения час.
— Май сте прекалили с приказките в интернет — заяви Инман. — Ето как стоят нещата, Куинси. Имате петнайсет минути да освободите пътя. След това започваме да пишем глоби и да изтегляме колите. Няма да има арести, ако не ни провокирате. Ясно ли е?
Куинси се отдалечи, разочарован от тежката загуба.
След като изяде сандвича и изпи три чаши кафе, Бойет се посъвзе. Той седеше до масата в кабинета на Роби. Осветлението бе включено, а щорите бяха вдигнати. Очевидно Бойет бе забравил за поисканото възнаграждение, поне за момента.
— Какво ще стане, ако ви разкажа за случилото се с Никол? — попита той и погледна към Роби.
— На първо време нищо. Ченгетата и прокурорът са хванали подходящия човек. Екзекутират ли го довечера, със сигурност няма да преследват друг заподозрян. Не знам какво биха направили, ако смъртното наказание се отложи, но ще мине дълго време, преди да се уверят, че Донте не е убил Никол. Те инвестираха твърде много енергия в несправедливата присъда.
— Значи няма да ме арестуват в близките дни?
