Телевизорът беше включен и излъчваше поредния репортаж от Слоун. Съдията взе дистанционното и усили звука. На екрана се появи мъжът, чието признание бе гледал само преди няколко часа. Травис Бойет описваше престъплението с най-големи подробности, като не отделяше очи от микрофоните.
— Познаваше ли момичето? — попита един репортер.
— Не, но я следях дълго време. Знаех, че е мажоретка. Избрах нея от всички останали.
— Как я отвлече?
— Намерих колата й, паркирах наблизо и я изчаках да излезе от мола. Заплаших я с пистолет и тя не оказа съпротива. Не ми се случваше за пръв път.
— Досега имал ли си присъда в Тексас?
— Не, в Мисури, Канзас, Оклахома и Арканзас. Проверете архивите. Не лъжа. Аз убих Никол. Донте Дръм е невинен.
— Защо преговаряш чак сега, а не преди години?
— Исках да го направя, но реших, че в крайна сметка властите ще проумеят грешката си. Току-що излязох от затвора в Канзас. Преди няколко дни прочетох във вестника, че ще екзекутират Дръм. Изненадах се. Ето защо съм тук сега.
— В този момент само губернаторът може да спре екзекуцията. Какво искаш да му кажеш?
— Че е на път да убие невинен човек. Дайте ми двайсет и четири часа и ще ви заведа при Никол Ярбър. Само двайсет и четири часа, господин губернатор.
Съдия Хенри се почеса по брадичката и заяви:
— Очаква ни безсънна нощ.
Бари и Уейн слушаха Бойет в кабинета на губернатора. Нютън бе излязъл в коридора, за да даде поредното интервю след речта си пред разярената тълпа.
— По-добре да го повикаме — заяви Уейн.
— Да, отивам. Ти наблюдавай внимателно какво се случва.
Пет минути по-късно губернаторът изгледа запис на интервюто с Бойет.
— Очевидно е някакъв ненормалник — каза Нютън след секунди. — Къде е бутилката с бърбън?
Тримата напълниха чашите си и се втренчиха в екрана. Бойет говореше за трупа.
— Как уби Никол?
— Удуших я с колана си. Той е черен, с кръгла сребриста тока. Все още виси около врата й. — Бойет бръкна под ризата си, извади верижката с пръстена и го показа пред камерите. — Пръстенът е на Никол. Нося го от нощта, в която я отвлякох. Вътре са изписани инициалите й.
— Как се отърва от трупа?
— Зарових го.
— На колко километра оттук?
— Не знам, на около пет-шест часа път с кола. Ако губернаторът ми даде двайсет и четири часа, ще я намеря. Така ще докажа, че съм прав.
— Кой е този мъж? — попита Нютън.
— Сериен изнасилвач с много дълго полицейско досие.
— Странно е, че такива като него винаги се появяват точно преди екзекуцията — заяви Нютън. — Сигурно Флак му е платил.
Тримата се усмихнаха притеснено.
Компанията край езерото изведнъж замлъкна, когато някой от присъстващите съобщи за репортажа по телевизията. Всички бързо се пренесоха вътре и се скупчиха около малкия екран. Затаили дъх, трийсетината гости гледаха как Бойет непоколебимо отговаря на всеки журналистически въпрос.
— Някога чувал ли си за този, Пол? — попита един от пенсионираните адвокати.
Пол поклати глава.
— Намира се пред кантората на Флак, в старата железопътна гара.
— Роби отново прилага старите си трикове.
Последните думи не предизвикаха дори бегли усмивки. Когато Бойет извади пръстена и го показа пред камерите, обстановката във вилата се нажежи. Пол Кофи отиде до близкия стол и седна.
Драматичните новини не бяха чути от всички. Рива и нейните придружители седяха в малък кабинет в затвора и очакваха да ги откарат до сградата за екзекуции. Недалеч от тях се намираше семейството на Донте. Двете групи щяха да прекарат следващия час в непосредствена близост една до друга, но нямаше да контактуват помежду си. В 17:40 ч. близките на жертвата се качиха в голям бял микробус без отличителни знаци и тръгнаха към уреченото място. Пътуването отнемаше по-малко от десет минути. Когато пристигнаха, те влязоха в малка правоъгълна стая с голи стени. Пред тях имаше спусната завеса, която ги отделяше от осъдения на смърт. В 17:45 ч. семейство Дръм бе отведено в друга стая, долепена до първата. Всеки по-силен звук в едното помещение се чуваше съвсем ясно в съседното.
Те зачакаха.
В 17:40 ч. Върховният съд отказа да разгледа молбата на Донте за помилване поради психическо заболяване с пет гласа „против“ и четири „за“. Десет минути по-късно, при същия резултат, съдиите отхвърлиха молбата на Бойет. Роби бе уведомен по телефона, докато стоеше пред килията. След обажданията той отиде при Джийтър и прошепна:
— Всичко свърши. Няма къде повече да обжалваме.
Джийтър кимна мрачно и заяви:
— Разполагате с две минути.
— Благодаря.
Роби влезе в килията на Донте и му съобщи новината. Всички варианти бяха изчерпани. Битката отиваше към своя край. Донте затвори очи и си пое дълбоко въздух. До този момент се бе надявал на някакво чудо, макар и да бе съзнавал колко малки са шансовете му.
Той преглътна мъчително, усмихна се вяло и се приближи до Роби. Коленете им се докоснаха.
— Роби, мислиш ли, че някога ще хванат истинския убиец на Никол?
Адвокатът отново се зачуди дали да не му разкаже за Бойет, но историята още не бе приключила. Истината продължаваше да бъде неясна.
— Не знам, Донте. Трудно ми е да предвидя подобно нещо. Защо питаш?
