Отвори уста да попита защо точно там от всички възможни места на света, но бързо я затвори. Тази вечер към детето очевидно бяха отправени много въпроси. Освен това Бъч беше въоръжен, а Джон искаше да отиде точно в този квартал. Обещанието си е обещание и трябваше да се спазва.
— Добре. Отиваме на Седма улица.
„Обаче първо обиколи малко улиците“ — написа момчето.
— Няма проблем. Тъкмо ще се разхладим.
Ченгето запали двигателя. Канеше се да даде на заден, когато видя нещо да проблясва зад тях. До задната част на къщата се приближаваше голям автомобил — много скъпо „Бентли“. Натисна спирачките, за да може луксозната лимузина да мине покрай тях и…
Забрави да диша.
От страничната врата на къщата излезе Мариса. Дългата й до хълбоците руса коса се развяваше на вятъра, беше се загърната плътно в черната си пелерина. Прекосяваше бързо задния паркинг и избягваше снежните преспи, като подскачаше грациозно от едно петно гол асфалт на друго.
Светлините на охранителните камери уловиха изящните линии на лицето й, великолепната светла коса и съвършената бяла кожа. Спомни си какво бе усещането, когато я целуна един-единствен път, и усети, че се задушава — сякаш някой стискаше дробовете му в менгеме. Победен от чувствата си, искаше да изскочи от колата, да се хвърли в краката й и да я умолява като куче, каквото беше.
Обаче тя стигна до „Бентли“-то. Той видя как вратата се отвори — вероятно шофьорът се бе навел през седалката и беше натиснал дръжката. Светлините в купето му разкриха единствено факта, че зад кормилото седи мъж, не беше ясно човек или вампир. Не можеше да има женски рамене с такива размери.
Мариса повдигна полите на пелерината си, седна грациозно и затвора вратата.
Светлините изгаснаха.
Бъч смътно долови раздвижване до себе си и хвърли поглед на Джон. Детето се бе свило до прозореца и гледаше право напред със страх в очите. В този момент Бъч осъзна, че е хванал пистолета си, а от устата му излиза ръмжане.
Изплашен от собствената си реакция, отдръпна крака си от педала на спирачките и натисна този за газта.
— Не се тревожи, синко. Всичко е наред.
Обърна кадилака и погледна в страничното огледало към бентлито. То също обръщаше. Бъч изруга и се стрелна по алеята, стиснал толкова силно кормилото, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
Ривендж смръщи вежди, когато Мариса влезе в бентлито. Господи, беше забравил колко е красива. И ухаеше прекрасно… От нея се излъчваше свежият аромат на океан…
— Защо не ми позволяваш да приближавам до входната врата? — попита той, попивайки с очи русата й коса и безупречната й кожа. — Трябва да ми разрешиш да те вземам така, както се полага.
— Знаеш какъв е Хавърс. — Вратата се затвори плътно. — Ще иска да се бракосъчетаем.
— Това е смешно.
— Ти нямаш ли същото отношение към сестра си?
— Няма да коментирам.
Мариса постави длан на ръката му, докато чакаха „Кадилак“-ът да излезе от паркинга.
— Знам, че съм го казвала и преди, но наистина много съжалявам за всичко, което се случи на Бела. Как е тя?
А той откъде можеше да знае, по дяволите?
— Предпочитам да не говоря за нея. Не се обиждай, но съм… Да, не искам да говоря за това.
— Рив, не е необходимо да излезем точно тази вечер. Знам, че преживя много, и наистина бях изненадана, когато пожела да ме видиш.
— Не ставай смешна. Радвам се, че ми се обади. — Стисна ръката й. Костите й бяха толкова деликатни, та се наложи да си припомни, че трябва да бъде много нежен с нея. Тя не беше това, с което бе свикнал.
Усети как тя става все по-нервна, докато се приближаваха към центъра на града.
— Всичко ще бъде наред. Наистина се радвам, че се обади.
— Аз всъщност съм доста объркана. Просто не знам какво трябва да направя.
— Няма да бързаме.
— Била съм само с Рот.
— Знам. Затова и реших да те взема с колата. Реших, че ще бъдеш прекалено нервна, за да се дематериализираш.
— Така е.
Когато спряха на един светофар той й се усмихна.
— Ще се грижа добре за теб.
Светлите й очи го изгледаха от главата до петите.
— Ти си добър мъж, Ривендж.
Той игнорира грешната й преценка и се концентрира върху движението.
След двадесет минути излязоха от модерен асансьор и пристъпиха във фоайето на мансардния му апартамент, който заемаше половината от най-горния етаж на трийсететажна сграда и имаше изглед към река Хъдзън и почти целия Колдуел. Тъй като прозорците бяха огромни, Ривендж никога не идваше тук през деня. Мястото обаче беше съвършено през нощта.
Остави осветлението приглушено и изчака Мариса да се разходи из всички стаи и да огледа всичките красиви неща, което един вътрешен дизайнер беше купил за него. Той не се интересуваше нито от тях, нито от прекрасния изглед. Ценеше усамотението, което намираше тук, далеч от семейството си. Нито Бела, нито майка му бяха идвали в това негово жилище. Всъщност нито една от тях дори не знаеше за съществуването му.
