Беше обсебен от нея, което бе нещо ново за него. Никога преди не беше изпитвал такъв копнеж и не можеше да каже, че това му харесваше. Чувствата му го измъчваха непрекъснато. Стягаха сърцето му.
Когато бе дошъл да я види през септември, а тя го бе отпратила, без дори да се срещне с него, се беше заклел, че няма да я обезпокои отново. И беше спазил обещанието си. Технически. Това, че непрестанно търсеше поводи да минава с колата си край къщата й, не й причиняваше неудобство. Защото тя не знаеше.
Той беше достоен за съжаление. Но докато Мариса не подозираше колко е запленен от нея, можеше да се справи. Затова и бе така нервен тази вечер. Не искаше тя да си помисли, че я преследва, ако го видеше случайно тук. Все пак мъжът трябва да пази гордостта си. Поне за пред другите.
Погледна часовника си. Бяха изминали само тринайсет минути, а му се струваха цяла вечност. Предполагаше, че срещата с психиатъра ще продължи час, така че стрелката на часовника му трябваше да направи още четирийсет и седем придвижвания, преди да може да напъха момчето обратно в автомобила и да отпрати оттук.
— Желаете ли чаша кафе? — попита женски глас.
Бъч вдигна поглед. Пред него стоеше сестра, облечена в бяла униформа. Изглеждаше млада, особено като си играеше с ръкава си от неудобство. И също така изпълнена с отчаяно желание да свърши нещо.
— Да, разбира се. Кафето ще ми се отрази добре.
На лицето й изгря широка усмивка и кучешките й зъби проблеснаха.
— Как го обичате?
— Черно. Благодаря.
Тихият шепот от стъпките й заглъхна надолу по коридора.
Бъч разкопча двуредното си сако и приведе тяло напред, облегнал лакти на коленете си. Костюмът на „Валентино“, с който бе облечен, беше един от любимите му. Както и вратовръзката „Хермес“, която стягаше врата му. И обувките „Гучи“ на краката му.
Макар и отхвърлен от Мариса, можеше да запази обичайния си добър външен вид.
— Искаш ли да те упоя?
Бела фокусира поглед върху лицето на Зейдист, който се извисяваше над нея. Черните му очи бяха така силно присвити, че образуваха две цепнатини, а изпъкналите му скули бяха възхитително зачервени от възбуда. Усещаше тежестта на тялото му върху своето и нуждата й отново се събуждаше при мисълта за това, как се излива в нея. Беше почувствала чудотворно облекчение още когато бе усетила приближаването на оргазма му — първото от началото на симптомите преди два часа.
Но ето че неутолимата жажда за секс се бе върнала отново.
— Искаш ли да притъпя болката ти, като изключа съзнанието ти, Бела?
Може би щеше да е по-добре да й даде наркотик. Нощта щеше да се окаже дълга. Беше й ясно, че оттук насетне желанието й само ще се засилва. Беше ли справедливо да го моли да остане с нея?
Нещо меко погали нежно бузата й. Палецът му.
— Няма да те изоставя — увери я той. — Независимо колко ще продължи и колко пъти ще трябва да бъда с теб. Ще ти служа, докато свърши. И ще ти позволя да пиеш от мен. Няма да те изоставя.
Погледна лицето му и разбра, че това е единственият път, когато ще бъдат заедно. Очите му изразяваха решимост. Виждаше го съвсем ясно. Само една нощ.
Отдели се рязко от нея и протегна ръка към нощното шкафче. Огромната му ерекция се издаваше напред. И точно когато взе спринцовката, тя обхвана в длани твърдата му плът.
Той изстена и залитна, преди да се подпре с ръка на матрака.
— Искам теб — прошепна тя. — Не наркотик.
Той изпусна спринцовката на пода. Целуна я и разтвори бедрата й с колене. Тя го поведе към утробата си и изпита триумфална радост, като го усети да се движи в нея. Удоволствието й се издигна нагоре, понесено от могъща вълна, а после се раздели на две — една част от нея искаше секс, а друга — вената му. Кучешките й зъби се удължиха. Не изпускаше от поглед пулсиращия кръвоносен съд отстрани на врата му.
Като че ли усетил нуждата й, той извъртя тяло така, че да остане в нея и да й поднесе вената си.
— Нахрани се — каза с дрезгав глас и направи няколко движения в нея.
Тя го захапа без колебание. Проби кожата му точно там, където бяха татуировките на кръвен роб, и заби дълбоко зъби, вкусът му опари езика й, а от гърлото му излезе рев. После силата и издръжливостта му се просмукаха в нея.
О. застина над тялото на пленника си, несигурен дали бе чул правилно.
Вампирът, когото беше заловил в центъра на града и довел в бараката зад хижата, беше завързан с ремъци за масата и приличаше на забодена с карфица пеперуда. Беше го нападнал само за да облекчи безсилния си гняв и разочарованието си. Не предполагаше, че ще научи нещо полезно.
— Какво каза? — О. доближи ухо до устата на цивилния.
— Тя се казва… Бела. Онази, която… беше отвлечена… Бела.
О. се изправи. Притокът на щастие беше толкова силен, че му се зави свят.
— Знаеш ли дали е жива?
— Мислех, че е мъртва. — Цивилният се закашля от слабост. — Толкова дълго я нямаше.
— Къде живее семейството й? — Не последва отговор и О. направи нещо, което му гарантираше, че вампирът ще проговори. След като викът му заглъхна, О. повторно попита: — Къде е семейството й?
— Не знам. Аз… наистина не знам. Семейството й… Не знам… Не знам…
