Пробудена любов полностью

— Добре дошъл отново, братко — прошепна Фюри.

Зейдист беше втренчил поглед в отраженията на мъжете зад себе си. И му хрумна най-странната мисъл на света — ако сега политнеше назад, те щяха да го хванат…

Малко след като Зейдист излезе от стаята, Бела го последва с намерението да го потърси. Канеше се да се обади на брат си и да си уреди среща с него, но осъзна, че трябва да се погрижи за любимия си, преди отново да се е озовала в центъра на семейната драма.

Зейдист имаше отчаяна нужда от нея. Беше едва ли не с изцедени сили след периода й на нужда. Знаеше много добре колко силен е гладът му. Трябваше на всяка цена да го нахрани. Във вените й течеше толкова много от неговата кръв, че усещаше глада му съвсем осезаемо и знаеше съвсем точно в коя от стаите се намира. Трябваше само да се довери на сетивата си и щеше да го намери.

Тръгна по коридора със статуите, зави зад ъгъла и закрачи към отворената двойна врата до площадката на стълбището. От кабинета на Рот до нея достигаха гневни мъжки гласове и този на Зейдист бе един от тях.

— По дяволите, ако излезеш тази нощ! — извика някой.

В гласа на Зейдист се долавяше неподправена ярост.

— Не се опитвай да ми заповядваш, Тор. Само ме ядосваш и си губиш времето!

— Погледни се. Приличаш на скелет! Ще останеш тук, докато не се нахраниш.

Бела влезе в стаята, тъкмо когато Зейдист каза:

— Опитай се да ме задържиш и ще имаш проблеми, братко.

Всички глави бяха обърнати към двамата мъже, които стояха, приковали погледи един в друг и оголили зъби.

„Господи — помисли си тя. — Каква агресия.“

Но… Тормент беше прав. Не бе забелязала заради мрака в спалнята, но тук, на светлината, Зейдист изглеждаше полумъртъв. Костите на черепа му сякаш щяха да пробият кожата, тениската висеше на мършавото му тяло, а панталоните му приличаха на чували, завързани за кръста му. Погледът му бе жив и остър, както винаги, но всичко останало бе в много лошо състояние.

Тормент поклати глава.

— Бъди разумен…

— Трябва да отмъстя за Бела. Това е съвсем разумно.

— Не, не е — каза тя.

Забележката й накара всички да обърнат глави към нея.

Когато я погледна и Зейдист, ирисите му промениха цвета си — вместо гневния черен блясък, с който бе свикнала, видя пламтяща жълта жарава.

— Очите ти — прошепна. — Какво се е случило с тях…

Намеси се Рот.

— Бела, брат ти помоли да останеш тук още малко.

Изненадата й беше толкова голяма, че откъсна поглед от Зейдист.

— Какво казахте, господарю?

— Не иска да постановя веднага изолация за теб, а да останеш тук още известно време.

— Защо?

— Нямам представа. Може би е по-добре да попиташ него.

„Господи, като че ли положението не е достатъчно объркано и бездруго.“ Погледна отново Зейдист, но очите му бяха приковани в прозореца отсреща.

— Разбира се, можеш да останеш — каза Рот.

Тъй като Зейдист изведнъж застина на мястото си, Бела се запита дали и той мисли така.

— Не искам да бъде отмъстено за мен — каза високо. Зейдист обърна глава към нея и тя заговори директно на него: — Благодарна съм за всичко, което направи за мен. Но не искам никой да пострада в опит да убие лесъра, който ме отвлече. Особено ти.

Той смръщи силно вежди.

— Нямаш глас в тези неща.

— Разбира се, че имам, по дяволите! — Изпадаше в ужас, представяйки си го навън в търсене на схватка. — Господи, Зейдист… Не искам да бъда отговорна за смъртта ти.

— Ще умре онзи лесър, не аз.

— Не може да говориш сериозно! Мили боже, погледни се! Не можеш да се биеш в това състояние. Толкова си слаб.

В стаята се чу колективна въздишка и очите на Зейдист потъмняха.

О, по дяволите… Бела покри устата си с длан. Беше го нарекла слаб. Пред цялото братство.

Нямаше по-голяма обида. Дори само намекът, че на някой воин не му достига сила, беше непростимо провинение, независимо от основанията. Но да кажеш това директно и пред свидетели, беше равносилно на публична кастрация и нанасяш непоправима обида на мъжкото му достойнство.

Бела побърза да каже:

— Съжалявам, нямах предвид…

Зейдист се отдръпна от нея и вдигна ръце.

— Махни се от мен.

Тя покри устата си с длан. Той бягаше от нея, сякаш бе минно поле. Излезе и стъпките му заглъхнаха по коридора. Когато вдигна глава, срещна неодобрителните погледи на братята.

— Веднага ще му се извиня. И чуйте, не се съмнявам в смелостта и силата му. Тревожа се за него, защото…

Мислеше, че ако им каже истината, те със сигурност щяха да я разберат.

— Обичам го.

Напрежението в стаята мигом се стопи. Е, поне до голяма степен. Фюри се обърна, отиде до камината и се подпря на полицата над нея. Наведе глава толкова ниско, сякаш искаше да изгори в пламъците.

— Радвам се за чувствата ти — каза Рот. — Той се нуждае от любов. А сега го намери и му се извини.

Тя тръгна към вратата, но Тормент застана пред нея и я изгледа спокойно.

— Опитай се да го нахраниш.

— Моля се да ми позволи.