Пробудена любов полностью

— Трябва да отидеш при лекаря.

Фактът, че човекът най-вероятно е прав, наля още масло в огъня.

— Не. Няма да отида.

— Ако ще прекараш деня на дивана, можеш да си спестиш ходенето до кабинета му. Но да се биеш? Хайде, приятелю. Ако Тор знаеше, че се каниш да излезеш в това състояние, щеше да ти отреже главата и да я набучи на кол.

Вярно беше.

— Ще се оправя. Трябва само да загрея.

— Да, разтягането наистина ще помогне на дупката в черния ти дроб. Всъщност може да донеса малко обезболяващ гел и да го втрием в раната ти. Идеята ми се струва добра.

Фюри му хвърли гневен поглед. Бъч повдигна иронично вежда.

— Вбесяваш ме, ченге.

— Не думай! А какво ще кажеш да те откарам до Хавърс. Можеш да ми крещиш, докато шофирам.

— Нямам нужда от ескорт.

— Но ако те закарам, ще знам, че си отишъл. — Бъч извади ключовете за кадилака от джоба си и ги разклати във въздуха. — Освен това съм много добър в ролята на таксиметров шофьор. Можеш да питаш Джон.

— Не искам да ходя при лекаря.

— Е… Невинаги можем да действаме според желанията си.

Ривендж паркира бентлито пред дома на Хавърс и Мариса и тръгна внимателно към внушителната входна врата. Вдигна тежкото желязно чукче и го остави да падне. Звукът отекна в къщата. Един доген му отвори незабавно вратата и го въведе в салона.

Мариса стана от тапицирания в коприна диван и той й се поклони, докато в същото време казваше на иконома, че няма да сваля палтото си. Когато останаха сами, Мариса се спусна към него с протегнати ръце, а дългата й светложълта рокля се влачеше след нея като мъгла. Той взе двете й китки и ги целуна.

— Рив… Толкова се радвам, че се обади на нас. Искаме да помогнем.

— Оценявам усилията ти да убедиш Бела да приеме.

— Добре дошла е тук толкова дълго, колкото е нужно. Макар да ми се иска да ни кажеш какъв е проблемът.

— Просто времената са опасни.

— Вярно е. — Смръщи вежди и погледна над рамото му. — Тя не е ли с теб?

— Ще се срещнем тук. Ще дойде скоро. — Погледна часовника си. — Да… Подранил съм.

Дръпна Мариса към дивана. Седнаха и полите на самуреното му палто покриха краката й. Тя протегна ръка и погали кожата с лека усмивка. Мълчаха известно време.

Рив осъзна, че няма търпение да види Бела. Всъщност беше… нервен.

— Как се чувстваш? — попита той, за да отклони вниманието си.

— О, искаш да кажеш след… — Мариса се изчерви. — Добре. Дори много добре. Благодаря ти.

Наистина я харесваше. Бе така нежна, срамежлива и скромна, макар да бе една от най-редките красавици. Всички го признаваха. Как бе възможно Рот да е странял от нея? Но… по този въпрос можеха да се правят само предположения.

— Ще дойдеш ли отново при мен? — попита той тихо. — Ще ми позволиш ли пак да те нахраня?

— Да — отговори тя и сведе очи към пода. — Ако ти ми позволиш.

— Нямам търпение — изръмжа Ривендж. Тя вдигна очи към него и той й се усмихна, макар и с усилие. В момента копнееше да прави други неща с устата си — и то такива, които щяха да я смутят. Беше благодарен за въздействието на допамина. — Не се тревожи, тали. Знам, че става въпрос само за утоляване на жаждата.

Тя го изгледа така, сякаш го преценяваше. После кимна.

— Ако ти… също имаш нужда да се нахраниш…

Рив наведе брадичка и я загледа изпод полуспуснатите си клепачи. В главата му се въртяха еротични образи. Тя се отдръпна, очевидно разтревожена от изражението му. Не беше изненадан. Едва ли би могла да приеме тъмната му същност.

Повдигна глава.

— Предложението е щедро, тали. Но ще оставим нещата такива, каквито са.

На лицето й се изписа облекчение. Мобилният му телефон звънна, той го извади от джоба си и погледна екрана. Сърцето му прескочи един-два удара. Беше охранителната фирма, която наблюдаваше къщата му.

— Извини ме за момент.

След като изслуша доклада за това, че стената е била прехвърлена, че сензорите са доловили движение в задния двор и че е прекъснато електрическото захранване, Рив им каза да изключат всички вътрешни алармени инсталации. Искаше нашественикът да остане в къщата му.

Веднага щом се увереше, че Бела е тук, щеше да тръгне към дома си.

— Нещо не е наред ли? — попита Мариса, докато той затваряше телефона.

— О, не. Не.

„Напротив.“

Звукът от падането на чукчето отекна в къщата и Ривендж замръзна.

Покрай отворената врата на салона към преддверието мина доген, за да отвори.

— Искаш ли да ви оставя двамата насаме? — попита Мариса. Масивната входна врата се отвори и затвори. До тях достигнаха тихи гласове — единият беше на догена, а другият на… Бела.

Рив се облегна на бастуна и се изправи бавно. На прага стоеше сестра му. Беше облечена в сини дънки и черно яке, блестящата й коса падаше по раменете. Изглеждаше… Жива. Здрава и жизнена. Но чертите на лицето й бяха променени от стреса и тревогата.

Очакваше да се хвърли в прегръдките му, но тя просто стоеше и го гледаше втренчено… Беше затворена в себе си, недостижима. Или може би вцепенението й бе предизвикано от онова, което беше преживяла напоследък.