Очите на Ривендж се навлажниха, когато, подпирайки се на бастуна си, забърза към нея. Не усещаше килима под краката си. Долови шока, изписан на лицето й, докато я придърпваше в обятията си.
Искаше му се да може да я почувства в обятията си. Дори не знаеше дали тя отвръща на прегръдката му. Не искаше да я насилва. Затова бързо я пусна.
Отпусна ръце до тялото си, но тя продължаваше да се притиска в него. И той отново я прегърна.
— О… Ривендж… — Тя трепереше.
— Обичам те, сестричке — каза той, проявявайки моментна слабост, за която не съжаляваше.
О. излезе от къщата и остави врата широко отворена след себе си. Тръгна по алеята. Снежинките все още танцуваха на студения вятър.
Споменът за онзи портрет нямаше да го напусне никога и нямаше да избледнее с времето. Беше виновен за смъртта на съпругата си. Беше я пребил толкова лошо, че не бе издържала. Господи… Трябваше да я заведе на лекар. Или, може би, ако белязаният брат не му я беше отнел, тя щеше да живее… Може би беше умряла по време на преместването.
В такъв случай О. ли я беше убил? Дали нямаше да е жива, ако й бяха позволили да остане с него? Ами ако… О, по дяволите. Търсенето на първопричината винаги е проява на глупост. Тя беше мъртва, а той не разполагаше с тяло, което да погребе. Онова копеле от братството му я беше отнело. И това бе всичко.
Неочаквано съзря фаровете на приближаващ се автомобил. Когато се приближи още малко до портата, видя, че пред нея е спрял черен джип.
Онзи проклет глупак от Бета отряда. Какво правеше, по дяволите? Не му се беше обадил да дойде да го вземе, а и не беше му посочил това място… Чакай, джипът беше „Рейндж Роувър“, не „Експлорър“.
О. се затича през снега, като внимаваше да остане в сенките. Беше на два метра от портата, когато прозорецът на джипа бе свален. Чу женски глас да казва:
— С всичко случило се около Бела, не знам дали майка й приема посещения. Но можем поне да опитаме.
О. отиде бързо до портата, извади оръжието си и се скри в сянката на колоната. Видя червената коса на едната гостенка да проблясва, когато се протегна, за да натисне бутона на интеркома. До нея седеше друга жена, с къса руса коса. Тя каза нещо и червенокосата се усмихна леко, разкривайки кучешките си зъби.
Тя натисна отново бутона, а О. каза високо:
— Няма никой вкъщи.
Червенокосата вдигна поглед и той насочи дулото на своя „Смит & Уесън“ към нея.
— Бягай, Сарел! — извика тя.
О. дръпна спусъка.
Вниманието на Джон бе дълбоко погълнато от уроците по тактика, когато някой почука на вратата. Той подсвирна, без да вдигне поглед от учебника.
— Здравей, синко — каза Тор. — Как върви учението?
Джон протегна ръце над главата си, после описа със знаци думите: „По-добре от тренировките“.
— Не се тревожи. И това ще дойде с времето.
„Може би.“
— Не, наистина. Аз бях същият преди да се преобразя. Тромав и несръчен, слаб. Повярвай ми, ще става все по-добре.
Джон се усмихна.
„Прибрал си се рано у дома.“
— Всъщност канех се да отида до центъра и да свърша малко административна работа. Искаш ли да дойдеш с мен? Можеш да учиш в офиса ми.
Джон кимна и грабна връхната си дреха, след което прибра учебниците и тетрадките си в чантата. Смяната на обстановката щеше да му се отрази добре. Вече му се спеше, а трябваше да прочете още двайсет и две страници. Идеята да се отдалечи от леглото му се струваше добра.
Вървяха по коридора, когато Тор внезапно се олюля и се удари в стената. Сложи длан на сърцето си и започна да се бори за въздух.
Джон протегна ръка към него, разтревожен от цвета на лицето му. То бе посивяло.
— Добре съм… — Той потрепери. После разтри гърдите си и пое два пъти дълбоко дъх с широко отворена уста. — Не, аз… Изведнъж ме прониза остра болка. Вероятно от храната, която погълнах в „Тако Хел“ на път към къщи. Добре съм.
Но когато влязоха в гаража и отидоха до „Волво“-то, лицето му още не беше възвърнало цвета си и имаше болезнен вид.
— Казах на Уелси да вземе рейндж роувъра тази нощ — каза Тор, когато влязоха в нейната кола. — И сложих вериги заради нея. Не ми харесва да шофира в снега. — Изглежда, говореше, защото не можеше да понася тишината. Думите излизаха от устата му бързо, застъпваха се една друга. — Тя мисли, че проявявам прекалена загриженост към нея.
„Сигурен ли си, че не трябва да си останем у дома? — попита Джон със знаци. — Не изглеждаш добре.“
Тор се поколеба, но все пак запали двигателя. През цялото време търкаше гърдите си под коженото яке.
— О, не. Ще се оправя. Не е кой знае какво.
Бъч гледаше как Хавърс сваля със сигурни ръце превръзката на Фюри.
Той очевидно не се чувстваше удобно в ролята на пациент, седнал върху кушетката за прегледи. Беше съблякъл ризата си, огромното му мускулесто тяло изпълваше малката стая, а около него се усещаше аура като на магьосниците в детските книжки. Приличаше на герой от приказка на Братя Грим.
— Раната не е зараснала както трябва — каза Хавърс. — Получил си я снощи, нали? Което означава, че би трябвало вече да е покрита с коричка. А тя дори не се е затворила.
Бъч хвърли на Фюри поглед, който казваше: „Не бях ли прав?“.
