Сърцето на Зи заблъска в гърдите. Почувства се като негодник — да я гледа така, докато тя изпитва болка от раните си и дори не се знае дали е в съзнание. С надеждата да успее да я предпази от самия себе си и тъй като искаше да й осигури благоприличие, отиде до шкафа, за да вземе пяна за вана. В него нямаше нищо друго, освен соли, а той със сигурност нямаше да ги използва.
Канеше се да се обърне отново към нея, когато бе изненадан от това, колко голямо е огледалото над мивката. Не искаше тя да се види как изглежда. Колкото по-малко знаеше за онова, което й бяха сторили, толкова по-добре. Покри го с две големи хавлии, чиито краища подпъхна зад рамката.
Върна се при нея. Тя се бе плъзнала във водата, но поне хавлията все още бе закрепена на раменете й. Подхвана я под едната мишница и я повдигна, след което взе гъба за къпане. В мига, в който потърка леко врата й, тя започна да се мята и водата се разплиска наоколо. От устата й излязоха ниски и гърлени звуци, издаващи паниката й. И не спряха дори след като той остани гъбата.
„Говори й, идиот такъв.“
— Бела… Всичко с наред. Ти си добре.
Тя застина и смръщи вежди. След това отвори леко очи и започна бързо да премигва. Опита се да потърка клепачи, обаче той хвана ръцете й, за да й попречи.
— Не. Има лекарство. Остави го да подейства.
Тя замръзна. Прочисти гърлото си няколко пъти, за да може да проговори.
— Къде… съм?
Гласът й, секващ и дрезгав, му се стори красив.
— Ти си при…
Стъклените й нефокусирани очи се заоглеждаха наоколо, а той бързо протегна ръка към ключа за осветлението и го намали. Не искаше да го види, макар да бе почти сляпа заради мехлема върху клепачите си, а и бе в нещо като делириум. Последното, за което трябваше да се тревожи в този момент, бе дали раните й ще зараснат без следа, или ще й останат белези като неговите.
Бела спусна ръце във водата и подпря крака в долната стена на ваната. Той спря водата и седна на петите си. Не умееше да докосва хората и не бе изненадан, че тя не може да понася допира му. Но, по дяволите, нямаше представа какво да направи, за да я успокои. Изглеждаше съсипана, отвъд фазата, когато сълзите могат да донесат облекчение, и потънала във вцепенение и агония.
— В безопасност си… — прошепна той, макар да се съмняваше, че му вярва. Той не би, ако бе на нейно място.
— Зейдист тук ли е?
Смръщи вежди. Не знаеше как трябва да приеме думите й.
— Да, тук съм.
— Ти ли си това?
— Да. До теб съм. — Протегна несръчно ръка и стисна нейната.
Тя му отвърна със същото.
А после тя като че ли изпадна в делириум. Замърмори неясно, започна да издава звуци, които може би бяха думи, и да се мята. Зи грабна друга хавлия, сгъна я няколко пъти и я подложи под главата й, за да не я удари в твърдия ръб на ваната.
Замисли се трескаво как би могъл да й помогне. Затананика монотонно, тъй като това бе единственото, което му хрумна. Тя като че ли се успокои малко и той запя на древния език химна към Скрайб Върджин. В него се възпяваха синьото небе, белите сови и зелените поля.
Постепенно Бела се отпусна и си пое дълбоко дъх. Затвори очи и се облегна назад — на възглавницата от хавлия, която бе направил за нея.
И тъй като песента, изглежда, бе единствената утеха, която можеше да й даде, той продължи да пее.
Фюри гледаше втренчено двете сгънати одеяла, където току-що бе лежала Бела. Призляваше му от вида на окървавената нощница, която току-що бяха свалили от нея. След това погледът му се спря на черепа вляво от постелките. Беше женски.
— Не мога да позволя това — каза Рот, когато от банята вече не се чуваше шумът от течаща вода.
— Зи няма да я нарани — прошепна Фюри. — Виж само как се държи с нея. Като обвързан.
— А какво ще стане, ако настроението му се промени? Искаш ли Бела да влезе в списъка на жените и от двете раси, които е убил?
— Направо ще откачи, ако му я отнемем.
— Негов проблем…
Двамата замръзнаха. След това бавно погледнаха към вратата на банята. От другата й страна долитаха тихи и ритмични звуци. Сякаш някой…
— Какво, по дяволите…? — прошепна Рот.
Фюри също не вярваше на ушите си.
— Той пее за нея.
Макар и да достигаше до тях приглушен, чистотата и красотата на гласа му бяха изумителни. Бе надарен с него още от раждането си. В редките случаи, когато пееше, тенорът му винаги предизвикваше възхищение. Песните му имаха свойството да накарат времето да спре, а после да се слее с вечността.
— Господи… — Рот побутна очилата си към челото и разтри очи. — Наглеждай го, Фюри. Внимателно го наглеждай.
— Нима не го правя непрекъснато? Виж, аз самият трябва да посетя Хавърс довечера, но за малко — колкото да наместят отново протезата ми. Ще помоля Рейдж да наглежда нещата, докато се върна.
— Направи го. Няма да изпускаме Бела от очи, ясно ли е? Този твой близнак може да накара всекиго да се хвърли от скала, знаеш ли? — И с тези думи Рот излезе от стаята.
