Фюри отново сведе поглед към постелята и си представи Бела, легнала до Зейдист. Всичко това не бе правилно. Зи не знаеше абсолютно нищо за човешката топлина, а бедната жена бе прекарала последните шест седмици в студената земя.
„Аз трябва да лежа до нея. Да я къпя. Да й нося успокоение. Да се грижа за нея.“
„Моя“, помисли си и хвърли гневен поглед към вратата, иззад която продължаваше да долита песента.
Фюри тръгна към банята, изведнъж завладян от огромна ярост. Това всъщност бе древният инстинкт за защита на собствената територия, който лумна в гърдите му като огромен и жесток пожар, запали искрата на мощта и властта. Кръвта му се превърна в течна лава и зарева оглушително в тялото му. Постави ръка на бравата… И чу как красивият тенор подхвана нова мелодия.
Остана на мястото си. И затрепери. Гневът му премина в копнеж, който го уплаши. Подпря чело на рамката. „О, Скрайб Върджин… не.“
Стисна силно очи и се опита да намери друго обяснение за поведението си. Такова нямаше. А двамата със Зейдист бяха близнаци все пак.
Значи имаше логика в това, че желаеха една и съща жена. Че искаха да се обвържат с една и съща жена.
Изруга.
По дяволите, това предвещаваше беда, истинска катастрофа. Двама вампири, харесали една и съща жена, представляваше смъртоносна комбинация. А ако са воини, това вещаеше убийство. Вампирите бяха животни все пак. Вървяха, говореха и притежаваха разум, но в основата си бяха животни. Оттам идваха инстинктите им, които дори най-високо развитият мозък не можеше да преодолее.
Добре бе, че все още не бе стигнал дъното на бездната. Бе привлечен от Бела и я желаеше, но все още не бе обхванат от дълбоката обсебеност, която бе предвестникът на обвързването. Не бе доловил излъчващата се специфична миризма при Зи, така че може би имаше надежда.
И двамата трябваше да стоят настрана от Бела. Вероятно заради агресивната си природа воините се обвързваха бързо и силно. Оставаше да се надяват, че тя ще си тръгне скоро и ще се върне при семейството си, където й бе мястото.
Отдръпна ръката си от бравата и излезе от стаята. Като зомби слезе на долния стаж и излезе във вътрешния двор. Искаше студеният въздух да му подейства като плесница и да го отрезви. Обаче той само накара кожата му да настръхне.
Канеше се да пуши червен дим, когато забеляза, че фордът, с който Зи бе довел Бела, е паркиран пред къщата. Двигателят му все още работеше, забравен заради разигралата се драма.
Да, не от такава скулптура се нуждаеха за украшение на моравата си. Само Господ знаеше какво проследяващо устройство се криеше вътре.
Седна зад волана и потегли.
Джон излезе от подземния тунел и веднага бе заслепен от ярката светлина. После очите му привикнаха. „О, мили боже! Красиво е.“
Просторното фоайе бе пъстро и живо като дъждовна дъга, цветовете бяха толкова много, че ретините му не можеха да възприемат всички. От зелено-червените мраморни колони до мозаечния под, който имаше хиляди нюанси, и листата от злато, които бяха навсякъде…
„Боже, Микеланджело, погледни само този таван.“ Три етажа по-нагоре изображенията на ангели, облаци и воини, възседнали мощни коне, покриваха пространство, както му се струваше, с размерите на футболно игрище. А имаше и още… Целият втори етаж бе опасан от балкон, чийто парапет бе позлатен. Перилата на огромното стълбище бяха не по-малко впечатляващо украсени.
Пропорциите на това вътрешно пространство бяха съвършени. Цветовете — пищни. Творбите — величествени и поразителни. Не, това тук не бе като сградите, строени от Доналд Тръмп за отдаване под наем на богатите от висшата класа. Дори Джон, който не знаеше абсолютно нищо за стила, имаше чувството, че вижда нещо истинско. Човекът, построил това имение и погрижил се за вътрешния дизайн, е познавал работата си и е разполагал с пари да купува само най-доброто. Бил е истински аристократ.
— Страхотно е, нали? Брат ми Ди е построил това място през 1914. — Тор постави ръце на хълбоците си и се огледа, после прочисти гърлото си. — Да, вкусът му бе легендарен. Най-доброто от най-доброто — така бе винаги при него.
Джон изгледа внимателно Тор. Никога преди не го бе чувал да говори с такъв тон. С такава тъга…
Тор се усмихна и побутна Джон по рамото, подканвайки го да върви.
— Не ме гледай така. Чувствам се като обелена наденичка — гол и беззащитен, когато срещна този твой поглед.
Тръгнаха към втория етаж по тъмночервената пътека, която бе толкова дебела, че все едно стъпваха върху дюшек. Като стигна горе, Джон погледна през балкона, за да види целия дизайн на пода във фоайето. Мозайката се сливаше и образуваше зрелищна картина — разцъфнало плодно дръвче.
— Ябълките имат важна роля в нашите ритуали — каза Тор, — или поне когато ги и изпълняваме. Което не правим много често напоследък. Рот вече е определил датата на церемонията за зимното слънцестоене, която ще се проведе за първи път от стотина години насам.
„По това работи Уелси, нали?“, попита Джон с помощта на езика на знаците.
