— Да. Тя трябва да свърши по-голямата част от работата по подготовката. Нашата раса гори от нетърпение да поднови ритуала. Крайно време беше.
Джон не можеше да откъсне поглед от това великолепие и Тор, който забеляза това, каза:
— Синко? Рот ни чака.
Джон кимна и го последва. Прекосиха площадката и стигнаха до двойна врата, на която имаше печат. Тор бе вдигнал ръка да почука, но вратата се отвори и разкри онова, което се криеше зад нея. Странно, от другата страна нямаше никого. Как се бе отворила вратата?
Джон надникна вътре. Стаята бе боядисана в синия цвят на метличина и му напомняше картина от историческа книга. Стилът, в който бе обзаведена, бе френски, нали? С всичките тези завъртулки, дрънкулки и мебели…
На Джон изведнъж му стана трудно да преглъща.
— Господарю — каза Тор, поклони се и пристъпи напред.
Джон остана да стои на прага. Зад импозантно френско бюро, което бе прекалено красиво и малко за него, седеше огромен мъжага, чиито рамене бяха по-широки от тези на Тор. Косата му бе дълга, черна и права. А лицето… Чертите му бяха силни и твърди, и сякаш казваха: „Не се бъзикай с мен!“. Очилата тип маска му придаваха вид на жесток човек.
— Джон? — подкани го Тор.
Джон отиде до него и дори се скри малко зад гърба му. Да, така би постъпил само страхливец, обаче той никога преди в живота си не се бе чувствал по-нищожен. Като гледаше този огромен и могъщ вампир зад бюрото, се чувстваше така, сякаш не съществуваше.
Кралят се размърда и се наведе над бюрото.
— Ела тук, синко. — Говореше тихо и с акцент, буквата „р“ бе леко провлечена.
— Хайде — побутна го Тор, след като той не помръдна. — Всичко е наред.
Джон се запрепъва и прекоси стаята без абсолютно никакъв финес. Спря пред бюрото, сякаш то бе скала, изпречила се на пътя му.
Кралят се надигна. И когато се изправи в целия си ръст, изглеждаше висок колкото офис сграда. Вероятно бе висок повече от два метра, а черните кожени дрехи, с които бе облечен, го правеха да изглежда още по-едър.
— Ела тук, отзад.
Джон хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Тор още е в стаята.
— Всичко е наред, синко — каза кралят. — Няма да те нараня.
Джон отново пристъпи напред. Сърцето му пърхаше в гърдите като това на уплашено птиче. Вдигна глава и погледна нагоре. Кралят му подаде ръка. Вътрешната й страна от китката до лакътя бе покрита с татуировки. Фигурите бяха точно като онези, които Джон виждаше в сънищата си и бе изобразил върху гривната, която носеше…
— Аз съм Рот — каза мъжът. — Искаш ли да стиснеш ръката ми, синко?
„О, да.“ Джон подаде ръка, като едва ли не очакваше костите му да бъдат счупени. Но вместо зова почувства само топлина при докосването.
— Името, което е изписано върху гривната ти, е Терър — каза Рот. — С него ли искаш да те наричаме, или Джон?
Момчето изпадна в паника и отново погледна Тор. Не бе сигурно какво иска, а не знаеше как да обясни това на краля.
— Спокойно, синко. — Рот тихо се засмя. — Можеш да решиш и по-късно.
Изведнъж кралят наклони глава към рамото си — сякаш бе дочул нещо навън, в коридора. Също толкова неочаквано, усмивка разтегли твърдо стиснатите му устни и на лицето му се изписаха почит и благоговение.
—
— Съжалявам, че закъснях. — Гласът на жената бе гърлен и прекрасен. — Двете с Мери сме много разтревожени за Бела. Опитваме се да измислим начин да й помогнем.
— Ще намерите. Ела да се запознаеш с Джон.
Той се обърна към вратата и видя жена…
Изведнъж полезрението му бе изпълнено от бяла светлина, която просто изтри всичко друго. Беше като да те заслепи халогенен лъч. Той премигваше и премигваше… После, насред тази ярка безкрайност, видя отново жената. Бе тъмнокоса, а очите й му напомняха за някого, когото бе обичал… Не, не му напомняха… Нейните очи бяха тези на неговата… Какво?
Джон се олюля. И чу гласове, които му говореха сякаш някъде много отдалеч.
Вътре в себе си, дълбоко в сърцето си, почувства как сякаш се разделя на две. Губеше я… Губеше тъмнокосата жена… Той беше…
Усети как отваря уста и се опитва да проговори, но го разтърсиха спазми, които преминаха през крехкото му тяло. Краката му вече не го държаха и той се строполи на пода.
Зейдист знаеше, че е време да извади Бела от ваната. Бе в нея вече почти час и кожата й започваше да се набръчква. Погледна през повърхността на водата към хавлията, която непрекъснато трябваше да придържа върху тялото й.
Направи гримаса, протегна ръка и дръпна хавлията.
Извърна бързо поглед и захвърли мокрото нещо на пода, грабна суха хавлия и я остави до ваната. Стисна зъби, наведе се напред, пъхна ръце под водата и се опита да подхване тялото й. И погледът му се спря право на гърдите й.
„О, боже…“ Бяха съвършени. Бели като сметана, с малки розови връхчета. Водата флиртуваше със зърната й, целуваше ги и влагата ги караше да блестят.
