Пробудена любов полностью

Джон извърна поглед. Искаше му се никога да не бе ходил при лекаря. Или поне да си бе държал устата затворена, докато бе там. По дяволите. Не биваше да казва нито думичка за онова, което му се бе случило преди почти година. Но проблемът бе в това, че след всичките онези въпроси за здравето му отговаряше, без да се замисли. И когато лекарят го бе попитал за сексуалните му преживявания, бе споменал за случилото се през януари. Въпрос. Отговор. Точно като другите въпроси… Почти.

За миг бе изпитал облекчение. Не бе ходил на лекар след случилото се, а подсъзнателно се тревожеше, че вероятно е трябвало. Но сега, мислеше си, ще мине през прегледа и така ще приключи с нападението. Но вместо това доктор Хавърс бе настоял, че се налага да премине през подходяща терапия. И че трябва да говори за случилото се.

Като че ли той искаше да мисли за това… Месеци наред бе потискал спомена, задържал проклетото нещо в себе си и сега нямаше да изрови гниещия труп. Защото му бе прекалено трудно да го зарови в земята.

— Какво има, синко? — повтори въпроса си Тор.

Не, за нищо на света нямаше да се срещне с психолог. Посттравматичен период. Да върви по дяволите.

Джон извади бележника си и написа: „Просто съм уморен“.

— Сигурен ли си?

Той кимна и го погледна, за да му покаже, че не го лъже. В същото време вътрешно се гърчеше. Какво щеше да си помисли Тор, ако знаеше за случилото се? Истинските мъже не позволяват да им се случат подобни неща, независимо какъв вид оръжие е допряно до гърлото им.

И написа: „Следващия път ще отида при Хавърс сам, окей?“.

Тор смръщи вежди.

— О… Това не е особено умно, синко. Имаш нужда от охрана.

„Тогава трябва да е някой друг. Не ти.“

Не посмя да погледне Тор, когато му показа написаното. Настъпи дълга тишина.

Когато Тор най-после проговори, гласът му бе едва доловим шепот:

— Добре. Няма… проблем. Може би Бъч ще може да те заведе.

Джон затвори очи и издиша. Който и да бе Бъч, той нямаше нищо против.

Тор запали двигателя.

— Както кажеш, Джон.

Джон. Не „синко“.

Потеглиха. Единственото, за което мислеше, бе: „Мили боже, моля те, не позволявай Тор да разбере“.

Бела затвори телефона и осъзна, че онова, което тежи в гърдите й е така взривоопасно, че може да експлодира всеки момент. Нямаше начин крехките й кости и нежната й кожа да задържат подобни чувства и емоции.

Изпаднала в отчаяние, се огледа из стаята и видя неясните и размити очертания на маслени картини, мебели антики, ориенталски вази и… Фюри, който я гледаше втренчено, седнал в един фотьойл.

Напомни си, че също като майка си тя е дама. Така че поне трябваше да се престори, че притежава самоконтрол. Прочисти гърлото си.

— Благодаря ти, че остана с мен, докато разговарях със семейството си.

— Няма защо.

— Майка ми беше… Изпита огромно облекчение, че чува гласа ми.

— Мога да си представя.

Е, майка й бе изрекла няколко думи, показващи облекчение, но бе спокойна и изискана, както обикновено. Тя винаги бе като дълбока, тиха вода, в която никога не бушува буря. Оставаше винаги овладяна, независимо колко ужасни и покъртителни бяха събитията. Земните неща нямаха влияние над нея. И всичко това бе заради силната й вяра в Скрайб Върджин. Според мамен, нищо не бе случайно и за всяко събитие си имаше причина… но пък, от друга страна, нищо не бе от особено значение.

— Майка ми… наистина изпита огромно облекчение. Тя… — Бела млъкна. Вече бе казала това, нали? — Мамен беше… много щастлива.

Щеше обаче да бъде по-убедителна, ако гласът й бе поне малко развълнуван. Или ако бе показала нещо различно от блажено приемане на духовно просветените. За бога, та тя бе погребала дъщеря си, а после бе станала свидетел на възкресението й. Човек би си помислил, че всичко това би трябвало да извика някаква емоционална реакция… Но не, майка й се бе държала така, сякаш двете бяха разговаряли едва вчера и нищо не се бе случило през последните шест седмици.

Бела сведе поглед към телефона. И притисна стомаха си с ръце.

Без никакво предупреждение тя рухна. Риданията й следваха бързо едно след друго, бяха мъчителни и шокиращо жестоки.

Леглото хлътна и я обгърнаха силни ръце. Тя се съпротивляваше. Мислеше, че един воин не би искал да вижда подобна слабост, а още по-малко да се опитва да я утешава.

— Прости ми…

— Всичко е наред. Бела. Облегни се на мен.

О, по дяволите! Отпусна се върху него и го прегърна през стегнатата талия. Дългата му красива коса погъделичка носа й, излъчваше приятен мирис, докосването до бузата й бе прекрасно. Зарови се в нея и вдиша дълбоко.

Когато най-после се успокои, се почувства по-леко, но не в добрия смисъл. Изпълваше я гняв. Сега кожата й бе като сито, а тя изтичаше навън, превръщаше се във въздух… в нищо.

Не искаше да изчезне.

Вдъхна дълбоко и се освободи от прегръдката на Фюри. Започна да премигва бързо, опита се да фокусира погледа си, но мехлемът продължаваше да замъглява зрението й. Какво й бе причинил онзи лесър? Имаше чувството, че е нещо много лошо…

Вдигна ръка към клепачите си.

— Какво ми е направил?

Фюри просто поклати глава.