— Ще пиеш от жените, с които те дарявам. — Хвърли поглед на безжизненото тяло на камериерката. — И по-добре не им позволявай да те утешават, защото ще направя това отново. Ти си мой и на никоя друга.
— Няма да пия! — извика той. — Никога!
Тя отстъпи назад.
— Не ставай смешен, робе.
Той оголи кучешките си зъби и изсъска:
— Гледай ме, Господарке! Наблюдавай как измършавявам — изкрещя последната дума и гръмовният му глас изпълни килията. Тя замръзна на място от ярост. Вратата се отвори рязко и охраната влезе, извадила мечове.
— Оставете ни! — изръмжа тя. Лицето й бе силно почервеняло тялото й трепереше.
Вдигна ръка и камшикът изплющя, като остави червена следа по гърдите на роба. Плътта му кървеше, но той й се присмя.
— Удари ме пак! — извика. — Хайде, направи го отново. Нищо не усетих, толкова си слаба!
Сякаш невидим бент се бе отприщил у него и думите нямаха край… Ругаеше я и й се надсмиваше, а тя го удряше с камшика, докато леглото не се превърна в локва кръв. Докато накрая вече не можеше да вдигне ръка, задъхваше се и бе цялата покрита с неговата пот и кръв. А той бе концентриран, леден и спокоен, въпреки болката. Макар той да бе наложеният с камшик, тя се бе пречупила първа.
Главата й се отпусна на гърдите й като в жест на подчинение, едва си поемаше дъх през побелелите устни.
— Охрана! — извика с дрезгав глас. — Охрана!
Вратата се отвори. Униформеният мъж, който влезе, се поколеба, като видя стореното. Макар и войник, той пребледня и се олюля.
— Дръж главата му. — Гласът на Господарката бе тънък и писклив, тя изпусна камшика. — Дръж главата му, казах веднага!
Охраната се запрепъва и се подхлъзна на мокрия под. После робът почувства месести длани да натискат челото му назад.
Господарката се наведе над тялото на роба, все още задъхана.
— Не ти е разрешено… да… умреш.
Ръката й се плъзна по мъжествеността му, гмурна се по-дълбоко и намери двете еднакви кълба. Започна да стиска и да върти ръка, докато цялото му тяло не бе завладяно от спазми. Той извика, а тя ухапа собствената си китка, задържа я над устата му и кръвта й потече в него.
Зи се отдалечи от леглото. Не искаше да мисли за Господарката в присъствието на Бела… Като че ли онова зло можеше да се изплъзне от ума му, да я застраши в съня й и да й попречи да се излекува.
Отиде до купа одеяла и осъзна, че е странно уморен. Изтощен, всъщност.
Излегна се на пода. Кракът му пулсираше от болка.
Бе забравил, че е прострелян. Събу ботуша, съблече панталоните си и запали с волята си свещта до него. Завъртя крак и огледа внимателно раната на прасеца си. Имаше дупки там, където куршумът бе влязъл и излязъл. Това означаваше, че само бе преминал през тялото му. Щеше да го преживее.
Изгаси свещта с дъха си, вдигна отново панталоните на хълбоците си и легна. Отвори се за болката и за агонията, долавяйки всеки нюанс на изгарящата го пулсация…
Чу странен звук, подобен на тихо хлипане. Той се повтори, а Бела започна да се мята в леглото, чаршафите прошумоляха…
