— Не… Имам нужда от Зейдист. — Поднесе трепереща ръка към устата си. — Съжалявам.
— Той също. Чакай тук.
Излезе в коридора и наистина завари Зи досами вратата. Беше обхванал главата си с ръце, раменете му бяха отпуснати.
— Толкова бързо ли свърши? — попита и отпусна ръце край тялото си.
— Не. Нищо не се случи.
Зи смръщи вежди и вдигна поглед към него.
— И защо? Трябва да го направиш. Нали чу Хавърс…
— Тя иска теб.
— … така че влез вътре и й предложи някоя вена…
— Тя ще пие само от теб.
— Бела има нужда от това, така че просто…
Фюри повиши глас.
— Няма да я нахраня!
Зи стисна устни и присви очи.
— Върви по дяволите! Ще го направиш заради мен.
— Не, няма.
„Тя няма да ми позволи.“
Зи се наведе към Фюри и стисна рамото му като в менгеме.
— Тогава ще го направиш заради Бела. Защото ще е най-доброто за нея, защото я чувстваш и защото го искаш. Направи го за нея.
Боже! Би убил, за да има това право. Умираше да се върне в спалнята на Зи. Да се съблече. Да се излегне на матрака. А Бела да се сгуши на гърдите му и да забие зъби във врата му, да го възседне и да го поеме в себе си — едновременно между устните и бедрата си.
Ноздрите на Зи бяха широко отворени, горяха.
— Помирисвам колко отчаяно го искаш. Така че върви. Бъди с нея, нахрани я.
Гласът на Фюри се пропука.
— Тя няма да ми позволи, братко. Иска…
— Не знае какво иска. Току-що е излязла от ада.
— Ти си единственият за нея. — Погледът на Зейдист се спря на затворената врата. Фюри продължи да го подканва, макар това да го убиваше. — Вслушай се в думите ми, братко. Бела иска теб. И ти можеш да го направиш за нея.
— Не мога.
— Направи го, Зи.
Той поклати остриганата си до кожа глава.
— Хайде, кръвта, която тече във вените ми, е отровна. И ти го знаеш.
— Не, не е.
Зи оголи зъби, отдръпна се и протегна ръце напред. Показа татуировките на кръвен роб около китките си.
— Искаш ли да забие зъби в тях? Можеш ли да понесеш мисълта устата й да ги докосне? Аз не мога.
— Зейдист? — До тях достигна гласът на Бела. Без да забележат беше станала от леглото и отворила вратата.
Зи стисна силно очи, а Фюри прошепна:
— Ти си този, когото тя желае.
Отговорът на Зи бе едва доловим.
— Аз съм заразен. Моята кръв ще я убие.
— Не. Няма.
— Моля те… Зейдист — каза Бела.
Смирената й молба, изпълнена с копнеж и жажда, превърна сърцето на Фюри в бучка лед. Той гледаше, смразен и безчувствен, как Зи се обръща бавно към нея.
Бела отстъпи леко, без да откъсва поглед от него.
Минутите се превърнаха в дни… в десетилетия… във векове. После Зейдист влезе в спалнята с нея. Вратата се затвори.
Фюри не виждаше нищо, беше сляп и глух, когато рязко се извъртя и пое обратно по коридора.
Не трябваше ли да е някъде по това време?
В час. Да, трябваше да… преподава урок.
В четири и десет Джон се качи в училищния автобус с тежкия сак в ръце.
— Здравейте, господарю — каза весело
Джон кимна и хвърли поглед на дванайсетте момчета, които седяха по двойки и бяха втренчили очи в него.
„О! Не бих нарекъл това приятелско посрещане, момчета“, помисли си той.
И зае празното място зад шофьора.
Автобусът потегли и се спусна преграда, отделяща шофьорската кабина от останалата част. Другите момчета останаха заедно отзад. Джон се обърна на една страна. Струваше му се добра идея да гледа какво се разиграва отзад.
Прозорците бяха затъмнени, обаче светлината на лампите, вградени в пода и тавана, бе достатъчно силна и му позволяваше да вижда съучениците си. Всички бяха като него — слаби и дребни, макар да имаха най-различен цвят на косата. Някои бяха русокоси, други — тъмнокоси. Имаше и един червенокос. Също като Джон, всички момчета бяха облечени с бели кимона. В краката им лежаха еднакви сакове — от черна изкуствена материя, марка „Найк“, и достатъчно големи, за да поберат допълнителни дрехи и много храна. Всеки един от тях имаше и раница. Джон предполагаше, че всички са натъпкали в своите същите неща като него — тетрадки и химикалки, мобилен телефон, калкулатор. Тор му бе изпратил списък какво бе препоръчително да вземе.
Притисна раницата си до корема и усети нечий втренчен поглед. За да отвлече мислите си, започна да повтаря наум всички номера, на които би могъл да се обади. Домашният номер. Този на мобилния телефон на Уелси. На Тор. Номерът на братството. На Сарел…
Мисълта за нея го накара да се усмихне. Бяха си писали часове наред през изминалата нощ. Чатът му се струваше идеалният начин да си говори с нея. Тъй като и двамата изписваха думите, я чувстваше като равна. И ако по време на вечерята я бе харесал, сега бе влюбен до уши в нея.
— Как се казваш?
Джон погледна две седалки по-нататък. Въпросът бе зададен от момче с дълга руса коса и диамантена обеца.
„Поне говорят на английски“, помисли си Джон.
Дръпна ципа на раницата си и извади тетрадка, а момчето каза:
— Ехо? Да не би да си глух?
Джон написа името си и обърна тетрадката към него.
— Джон? Що за име е това, по дяволите? И защо пишеш?
— Какъв ти е проблемът? Не можеш ли да говориш?
