Джон срещна погледа на момчето. Законът за вероятностите гласеше, че във всяка група има поне по един досадник и този русият с диамантената обеца очевидно щеше да играе тази роля.
Поклати глава в отговор на въпроса.
— Не можеш да говориш? Изобщо? — Момчето повиши глас, като че ли за да е сигурно, че всички ще го чуят. — И как така ще се обучаваш за воин, след като не можеш да говориш?
„Но воинът не се бие с думи, нали?“, написа Джон.
— Да. Всичките тези мускули, които демонстрираш, са наистина страшни.
„Твоите също“, искаше му се да напише.
— Защо носиш човешко име?
Този въпрос му бе зададен от червенокосия, който седеше зад първото момче.
Джон написа: „Хората ме отгледаха“.
И показа тетрадката на всички.
— О! Е, аз съм Блейлок. Джон… Странно име.
Импулсивно Джон вдигна ръкава си и показа гривната, върху която бе гравирал сънуваните от него символи.
Блейлок се наведе напред. След това погледът на светлите му сини очи се стрелна нагоре.
— Истинското му име е Терър.
Шепот. Като от жужене на много оси.
Джон свали ръкава, прибра ръката си до тялото и отново се облегна на прозореца. Искаше му се да не бе показвал гривната. Какво ли си мислеха сега, по дяволите?
След миг Блейлок реши да покаже учтивите си обноски и представи останалите. Всички имаха странни имена. Русият бе Леш. А що за име пък бе това?
— Терър… — прошепна Блейлок. — Древно име. Истинско име на воин.
Джон смръщи вежди. И макар може би да бе по-добре да престане да общува с момчетата, написа: „А твоето не е ли такова? Както и на останалите?“.
Блейлок поклати глава.
— В нашите жили тече воинска кръв, затова са ни и избрали да се обучаваме, обаче никой не носи подобно име. Каква е родословната ти линия? Да не си дете на братството?
Джон смръщи вежди. Никога не му бе хрумвало, че може да е свързан с братството.
— Предполагам, че е прекалено добър, за да ти отговори — каза Леш.
Джон остави забележката без отговор. Знаеше, че името му, фактът, че е отгледан от хората, и неспособността му да говори поставят препятствия в общуването му с другите. Имаше чувството, че дните му в училище ще бъдат изпитание за него, така че бе по-добре да пести енергията си.
Пътуването продължи около петнайсет минути, като през последните пет често спираха и отново потегляха, което означаваше, че преминават през системата от врати и влизат в комплекса за обучение.
Когато автобусът спря и преградата се вдигна, Джон нарами сака и раницата си и слезе първи. Подземният паркинг изглеждаше така, както и предната вечер — все още нямаше никакви автомобили. Само още един училищен автобус, досущ като техния. Той застана встрани и загледа как другите кръжат наоколо, подобно на ято бели птици. Всички говореха едновременно и шумът много му напомняше пляскането на гълъбови криле.
Вратите на центъра за обучение се отвориха. Момчетата се заковаха на място и замълчаха.
Фюри обикновено имаше такъв ефект върху тълпите. С великолепната си коса и едрото си тяло, облечено изцяло в черно, само той бе достатъчен, за да смрази всекиго.
— Здравей, Джон — каза и вдигна ръка. — Всичко наред ли е?
Момчетата се обърнаха и втренчиха погледи в него.
Джон вдигна поглед и се усмихна на Фюри. След което се постара да се скрие зад гърбовете на другите.
Бела гледаше Зейдист, който крачеше из спалнята. Напомняше й за това как се чувстваше самата тя в нощта преди да излезе от стаята си, за да го потърси. Уловена в клетка. Нещастна. Притисната до стената.
Защо, за бога, предизвикваше такава реакция у него?
Тъкмо отвори уста, за да го подкани да се успокои, и той спря пред вратата на банята.
— Имам нужда от минутка — каза. И се затвори вътре.
Като не знаеше как да постъпи, Бела седна на ръба на леглото в очакване той да излезе почти веднага. Обаче, когато чу струята на душа, изпадна в размишление.
Опита се да си представи как се връща в къщата на семейството си, как се разхожда из добре познатите стаи, сяда на различните столове, отваря вратите и спи в леглото, в което си лягаше всяка вечер от детството си насам. Усещаше това като нещо нередно, виждаше се като призрак в онова място, което познаваше толкова добре.
А как щеше да се справи с майка си и брат си? И с аристократичното общество?
За аристократичния свят тя бе опетнена още преди да бъде въвлечена. Сега всички щяха да я отбягват, да затръшват вратите си под носа й. Да бъде опипвана и малтретирана от
Ужасът я задави. Единствената мисъл, която я крепеше, бе, че може да остане в тази стая и дни наред да спи със Зейдист до себе си. Той бе студът, който я караше да замръзва и отново да придобива твърда форма. И топлината, която спираше треперенето й.
И убиецът, който се грижеше за нейната безопасност.
Първо трябваше да прекара повече време с него. После може би щеше да се срещне с останалия свят.
