Времето спря. Тя гледаше втренчено онова, което той неохотно й предлагаше. Господ да е на помощ и на двама им, но щеше да приеме. С бързо движение изви тяло, стигна до китката му и заби зъби в нея. Макар че сигурно изпита болка, той не трепна.
В мига, в който усети кръвта му върху езика си, нададе стон на блаженство. Досега се бе хранила само от аристократи и никога от член на воинската класа. И със сигурност никога от член на братството. Вкусът му бе превъзходен. Кръвта му нахлу в устата й и тя преглътна. Мощният поток премина през нея, проникна като горски пожар в костите й, избухна като огън в сърцето й и я изпълни с величествена сила.
Трепереше толкова силно, че едва не изгуби контакта с китката му и трябваше да се хване за него, за да запази равновесие. Пиеше на големи и жадни глътки, умираща от глад не само за силата му, но и за него, за мъжествеността му.
За нея той бе… единственият.
С усилие на волята Зейдист стоеше неподвижен докато Бела се хранеше. Не искаше да я обезпокои, но с всяко дръпване от вената му, бе все по-близо до изгубването на самоконтрола си. Господарката бе единствената, която някога се бе хранила от него, и споменът за насилието бе така остър като зъбите, които се забиваха сега в китката му. Страхът му се върна, силен и жив. Вече не бе сянка от миналото, а настояще. Обзе го паника.
Виеше му се свят, пред очите му причерняваше. Май щеше да припадне като някоя предвзета стара мома.
В отчаян опит да запази самообладание, спря поглед върху тъмната коса на Бела. Един кичур се бе спуснал близо до свободната му ръка и блестеше на светлината на лампата — така прекрасен, така гъст и толкова различен от русата коса на Господарката!
Косата на Бела изглеждаше наистина мека… Ако имаше кураж, щеше да зарови ръка — не, цялото си лице — в махагоновите къдрици. Питаше се дали ще може да се справи с това, да бъде толкова близо до някоя жена. Дали страхът нямаше да го задуши като прииждаща вода?
Мислеше си, че щеше да се справи, ако въпросната жена е Бела.
Да… Наистина много искаше да зарови лице в косите й. Може би щеше да стигне до шията й и да… я целуне на нежното място в основата на гърлото. Леко, наистина едва доловимо. Да… После щеше да продължи нагоре и да погали с устни бузата й. Може би щеше да му позволи… Нямаше да приближи устни до нейните не можеше да си представи дори, че тя ще иска да е толкова близо до белега и горната му устна, която щеше да остане грозна завинаги. Освен това той не знаеше как да целува. Господарката и фаворитите й се пазеха от кучешките му зъби. А след робството така и не пожела да се сближи достатъчно с някоя жена.
Бела спря да пие за малко и вдигна глава. Сапфиреносините й очи срещнаха неговите, сякаш искаше да се увери, че всичко е наред.
Тази нейна загриженост накърни гордостта му. Нима го мислеше за толкова слаб, че да не може да нахрани една жена… И какъв удар бе за него да осъзнае, че тя знае. Още по-лошо бе онова изражение, изписано на лицето й преди малко — зараждащ се ужас, породен от осъзнаването на факта за какво друго е бил използван като кръвен роб, освен за храна.
Не можеше да понася съчувствието й, не искаше да вижда загрижеността в очите й, не желаеше да бъде приласкаван и милван. Отвори уста, готов да я скастри, но странно, гневът му се стопи още преди да се надигне.
— Всичко е наред — каза грубо. — Твърд и здрав съм като скала. Да, като скала.
Облекчението, което видя в погледа й, бе поредната плесница.
Тя започна отново да пие, а той си помисли: „Мразя това“.
Е… мразеше го донякъде. Добре де, това бе лъжа. Нежните всмуквания от китката му продължиха и той осъзна, че дори му харесват.
Поне докато не помисли за това, какво поглъща тя. Мръсна… ръждясала… развалена кръв. Заразена и отвратителна. Не можеше да си представи защо бе отблъснала Фюри. Той бе съвършен — и отвън, и отвътре. А ето я сега, клекнала на студените плочки и забила зъби във вената на бившия кръвен роб. Защо…
Затвори очи. Без съмнение, след всичко, което бе преживяла, вероятно мислеше, че не заслужава нещо по-добро от него. Сигурно онзи
Щеше да стиска това копеле за гърлото, докато не изтръгне и последния дъх от дробовете му.
Бела въздъхна, пусна китката му и се облегна на стената под душа. Клепачите закриваха очите й, тялото й бе отпуснато. Коприненият халат бе мокър и полепваше за краката й, очертаваше бедрата и хълбоците й… И онази сладка нейна част, където се срещаха.
Бела вдигна поглед към него. Той едва ли не очакваше тя да припадне и се опита да не мисли за всичката онази грозота, която току-що бе погълнала.
— Добре ли си? — попита я.
— Благодаря ти — отвърна тя с дрезгав глас. — Благодаря ти, че ми позволи…
— Да, можеш да престанеш с това.
