Изведнъж си спомни как той търкаше кожата си до зачервяване, защото мислеше, че е покрит с мръсотия. Преглътна, питайки се какво ли толкова са му причинили. Да го желае така й се струваше… неприлично. Агресивно. Това обаче не променяше начина, по който се чувстваше.
— Не съм кой знае колко гладна — измърмори.
Той побутна подноса към нея.
— Яж.
Тя набоде парче месо от пилето, а той взе двете ябълки и прекоси стаята. Отхапа от едната и седна на пода — с кръстосани крака и сведени към пода очи. Едната му ръка почиваше на стомаха докато дъвчеше.
— Долу ли вечеря? — попита тя.
Той поклати глава, отхапа повторно от ябълката и звукът отекна в стените на стаята.
— Само това ли ще ядеш? — Той сви рамене, а тя измърмори: — А казваш на мен да ям?
— Да. Хайде, хвани вилицата и започвай.
— Ти не обичаш ли пиле?
— Не обичам никаква храна. — Така и не вдигна очи от пода, но гласът му стана по-настоятелен: — А сега яж!
— Защо не обичаш храна?
— Нямам доверие какво ям — каза той сковано. — Освен ако не си сготвя сам или не съм наблюдавал целия процес на приготвянето й. Не можеш да го разбереш.
— Защо мислиш, че някой би се ровил из храната ти…
— Споменах ли колко много обичам да говоря?
— Ще спиш ли до мен тази нощ? — попита тя направо, решила, че е по-добре да получи отговор, преди да е млъкнал за доста време.
Веждите му потрепнаха.
— Наистина ли го искаш?
— Да.
— Добре тогава. Ще спя до теб.
Мълчанието, което се проточи, докато той изяде двете ябълки, а тя — онова, което бе в чинията, не можеше да се нарече удобно и непринудено, но не бе нарушено. След като не остави дори троха от морковения кейк, тя отиде в банята да измие зъбите си. Като се върна, той дояждаше втората ябълка, забивайки кучешките си зъби в малкото останало от плода.
Не можеше да си представи как успява да се бие, след като не се храни достатъчно. Трябваше да яде повече.
Чувстваше, че трябва да каже нещо, но вместо това се сгуши на леглото и зачака той да отиде при нея. Минутите минаваха, той продължаваше да огризва ябълката. Напрежението стана нетърпимо за нея.
„Достатъчно“, помисли си. Наистина трябваше да се пренесе в друга стая. Използваше го така, както инвалидът — патериците. Не беше честно. Протегна ръка да отхвърли завивките и в същия миг го видя да се изправя. Приближи се до леглото и тя замръзна. Пусна огризките от ябълките до чинията й, после взе салфетката, която беше използвала и тя. Изтри ръцете си, взе подноса и го изнесе от стаята. Остави го пред вратата.
Отиде от другата страна на леглото и матракът хлътна под тежестта на тялото му, когато се излегна направо върху завивките. Кръстоса ръце на гърдите и краката си при глезените и затвори очи.
Една след друга, свещите в стаята започнаха да гаснат. Когато остана само една, каза:
— Ще я оставя, за да виждаш.
Тя го погледна.
— Зейдист?
— Да?
— Когато бях… — Прочисти гърлото си. — … в онази дупка в земята, мислех за теб. Исках да дойдеш да ме спасиш. Знаех, че ти ще успееш да ме измъкнеш.
Той смръщи вежди. Очите му останаха затворени.
— Аз също мислех за теб.
— Така ли? — Той преглътна, а тя каза: — Нима?
— Да. В някои дни… можех да мисля единствено за теб.
Бела усети, че очите й се навлажняват. Приближи се към него и облегна глава на рамото му.
— Сериозно? — Той не отговори и тя настоя: — Защо?
Огромните му гърди се издуха. Издиша шумно.
— Исках да те спася. Това е всичко.
О! Значи просто си е вършел работата.
Бела отдръпна ръката си и се извърна от него.
— Е… благодаря ти, че дойде за мен.
В настъпилата тишина Бела гледаше как гори свещта върху нощното шкафче. Пламъкът във формата на сълза се полюшваше — така прекрасен и грациозен…
Гласът на Зейдист бе тих.
— Знаех, че си уплашена и сама, и това не ми харесваше. Че някой те е наранил. Не можех да позволя това да… продължи.
Бела спря да диша и погледна през рамо.
— Не съм мигнал през тези шест седмици — продължи шепнешком той. — Когато затворех очи, виждах теб и само теб. Ти ме викаше да ти помогна.
Лицето му бе твърдо, но гласът му бе тих и така прекрасен като пламъка на свещта.
Зейдист обърна глава към нея и отвори очи. Погледът му изразяваше множество чувства.
— Не знаех дали е възможно да оцелееш толкова дълго. Бях сигурен, че си мъртва. Но после открихме мястото и аз те извадих от дупката. Когато видях какво са ти сторили…
Бела се обърна бавно към него — не искаше да го изплаши с някое рязко движение и да го накара да се отдръпне.
— Не помня нищо.
— Това е добре.
— Някой ден… Ще трябва да узная. Ще ми разкажеш ли тогава?
Той затвори очи.
— Ако наистина искаш да знаеш подробностите.
Мълчаха известно време, после Зи се обърна на една страна и се доближи до нея.
— Не ми се иска да питам, но как изглежда той? Можеш ли да си спомниш нещо характерно?
„Помня много неща — помисли си тя. — Прекалено много.“
— Той… боядисва косата си кестенява.
— Какво?
— Сигурна съм. Всяка седмица се затваряше в банята и оттам се разнасяше мирисът на химикали. А между боядисванията, корените му побеляваха. Едва се забелязваше, но имаше бяла ивица точно до кожата на главата му.
