Пробудена любов полностью

— Но аз мислех, че приемат изсветляването като нещо добро. Като знак, че са служили дълго на обществото.

— Не знам. Мисля, че той заемаше… или заема висок пост. Доколкото можех да чуя от дупката, другите лесъри внимаваха изключително много с него. И го наричаха О.

— Нещо друго?

Тя потрепери, потопила се отново в кошмара.

— Той ме обичаше.

От гърлото на Зейдист излезе грозно ръмжане. А на нея звукът много й хареса. Караше я да се чувства защитена. Даваше й сили да продължи да говори.

— Лесърът казваше, че ме обича, и мисля, че бе вярно. Беше обсебен от мен. — Издиша бавно в опит да успокои блъскащото в гърдите си сърце. — В началото се ужасявах от него, но след време започнах да използвам чувствата му срещу него. Исках да го нараня.

— И успяваше ли?

— Понякога, да. Карах го да… плаче.

Изражението на Зи бе странно. Той като че ли… ревнуваше.

— А ти какво чувстваше тогава?

— Не искам да кажа.

— Защото ти беше добре?

— Не искам да мислиш, че съм жестока.

— Жестокостта е нещо различно от отмъщението.

Това вероятно бе вярно за света на воините.

— Не съм сигурна, че съм съгласна с думите ти.

Черните му очи се присвиха.

— Но има такива, които ще изпълнят разплата заради теб. И ти го знаеш, нали?

Представи си как той излиза в нощта, за да залови лесъра, и не можа да понесе мисълта, че е възможно да бъде ранен. После си представи брат си, изпълнен с гняв и гордост, също готов да разкъса убиеца.

— Не… Не искам да правиш това. Нито ти, нито Ривендж, нито който и да е…

През стаята мина течение — сякаш се отвори прозорец. Тя се огледа и осъзна, че студената вълна идва от тялото на Зейдист.

— Имаш ли партньор? — попита той рязко.

— Защо… О, не, Ривендж е мой брат. Не партньор.

Огромните му рамене се отпуснаха. Но после той смръщи вежди.

— А имала ли си някога?

— Партньор ли? За кратко. Но не се получи.

— Защо?

— Заради брат ми. — Направи пауза. — Всъщност това не е вярно. Но когато се оказа, че партньорът ми не може да се мери с Рив, изгубих уважение към него. А после… Той остави подробности за нашата връзка да се разчуят във висшата класа и нещата станаха… доста сложни.

Всъщност бяха станали ужасни. Разбира се, репутацията на мъжа бе останала непокътната, но нейната се бе разбила на пух и прах. Може би затова бе така привлечена от Зейдист. Той не даваше и пет пари кой какво мисли за него. У него нямаше притворство, нито дворцови маниери, които да прикриват мислите и инстинктите му. Той бе открит и тази прямота, макар и да разкриваше най-често гнева му, я караше да вярва, че може да му има доверие.

— Бяхте ли вие двамата… — Думите му заглъхнаха.

— Какво?

— Любовници. — Думата се изплъзна набързо от устата му и Зи изруга. — Няма значение, това не е моя…

— О, да, бяхме. Рив разбра и тогава започнаха проблемите. Нали знаеш какви са аристократите. Жена, която ляга с мъж, с когото няма брак. Можеш да се закълнеш, че ще бъде опетнена за цял живот. Винаги съм искала да се бях родила обикновена цивилна. Обаче човек не може да избира родословното си дърво, нали?

— Обичаше ли го?

— Мислех, че да. Но всъщност… не. — Замисли се за черепа на пода до двете сгънати одеяла. — А ти бил ли си някога влюбен?

Ъгълчетата на устата му се повдигнаха в озъбена гримаса.

— А ти какво си мислиш, по дяволите?

Тя трепна и се сви, а той затвори очи.

— Съжалявам. Не. Отговорът е „не“.

Защо в такъв случай пазеше този череп? Чий бе той? Канеше се да попита, когато Зейдист прекъсна въпроса в зародиш.

— Брат ти ще преследва ли лесъра?

— Без съмнение. Ривендж е… Е, той е глава на семейството ни, откакто татко умря. Тогава бях много малка. И още, Ривендж е силно агресивен. Изключително, всъщност.

— Кажи му да не предприема нищо. Аз ще извърша разплата за теб.

Тя го стрелна с поглед.

— Не.

— Да.

— Но аз не искам да го правиш. — Нямаше да може да си прости, ако го убиеха.

— А аз не мога да се спра. — Стисна силно очи. — Господи… Не мога да дишам, като знам, че онова копеле е някъде там навън. Той трябва да умре.

Гърдите й се изпълниха със страх, благодарност и някакво чувство, което не можеше да назове. Импулсивно се наведе и го целуна.

Той се отдръпна рязко, със съскане, ококорил очи по-широко, отколкото ако му бе зашлевила плесница.

„О, по дяволите!“ Защо го бе направила?

— Съжалявам. Съжалявам. Аз…

— Не, всичко е наред. — Той легна по гръб и вдигна ръка към устата си. Потърка пръсти напред-назад, сякаш я изтриваше от устните си.

Тя въздъхна тежко и шумно и той попита:

— Какво има?

— Толкова ли съм противна?

Зи отпусна ръка.

— Не.

„Каква лъжа.“

— Може би ще е по-добре да ти донеса гъба от банята?

Понечи да скочи от леглото, но той я стисна силно за ръката.

— Това бе първата ми целувка, окей? Просто не я очаквах.

Бела спря да диша. Как бе възможно?

— О, за бога, не ме гледай така! — Пусна ръката й и продължи да гледа втренчено тавана.

Първата му целувка…

— Зейдист?

— Какво?

— Ще ми позволиш ли да те целуна отново?

Настъпи дълга пауза. Тя се придвижи с няколко сантиметра към него, избутвайки одеялата и чаршафите.

— Няма да те докосна никъде другаде. Само моите устни върху твоите.