В момента, в който вниманието на професора се отклони за миг, Авила се метна нагоре и наляво покрай извитата стена на шахтата, като се отстрани от огневата линия. Както и очакваше, американецът стреля импулсивно — дръпна спусъка преди да се прицели в движещата се мишена. Гърмежът отекна в тясното пространство и адмиралът усети, че куршумът одрасква рамото му и рикошира надолу по каменното стълбище.
Лангдън вече се завърташе към него, обаче Авила се претърколи във въздуха и докато падаше, го удари с юмруци по китките, изби оръжието от ръцете му и то затрополи надолу по стъпалата.
Когато се стовари на стълбището до професора, в гърдите и рамото го прониза разкъсваща болка, но изсипалият се в тялото му адреналин му даваше сили. Той се пресегна зад кръста си и измъкна керамичния пистолет изпод колана си. След като допреди малко беше държал оръжието на агента, той му се стори лек като перце.
Адмиралът го насочи към гърдите на Лангдън и без колебание натисна спусъка.
Пистолетът изгърмя, ала издаде и странен трясък. Авила усети в дланта си пареща топлина и веднага се сети, че дулото на оръжието се е пръснало. Създадени за да са „невидими“ за детекторите, тези нови керамични играчки бяха предназначени само за един-два изстрела. Адмиралът нямаше представа къде е попаднал куршумът, но когато забеляза, че Лангдън вече се изправя, пусна пистолета и се хвърли върху него в опасна близост до ниския вътрешен бордюр.
И в този момент разбра, че е победил.
„Сега и двамата не сме въоръжени — помисли си. — Обаче аз съм в по-изгодна позиция“.
Вече беше преценил тактическото значение на централната шахта — опасен кладенец почти без предпазен парапет — и сега се опита да избута американеца към нея, като опря единия си крак в стената на стълбището и затика Лангдън към ръба.
Професорът се съпротивляваше яростно, но позицията на Авила му осигуряваше предимство и отчаянието в погледа на Лангдън ясно показваше, че е наясно какво ще последва.
Робърт Лангдън беше чувал да казват, че човек обикновено взимал най-важните решения в живота си — решенията, свързани със самото му оцеляване, — за стотна от секундата.
И сега, изтикван към ниския бордюр с гръб, извит назад над трийсетметровия кладенец, ръстът му — метър осемдесет и два — и високият му център на тежестта изобщо не му помагаха. Той знаеше, че с нищо не може да компенсира по-изгодната позиция на Авила.
Професорът погледна отчаяно през рамо към дупката. Кръглата шахта беше тясна, някъде около метър, но имаше достатъчно място за падащото му тяло… което сигурно щеше да полети право надолу.
„Никой не може да оцелее след такова падане“.
Адмиралът нададе гърлен рев и се вкопчи в него още по-здраво. И тогава Робърт разбра, че му остава само едно.
Вместо да се съпротивлява, да помогне на Авила.
Когато онзи го повдигна нагоре, Лангдън приклекна и стабилно опря ходилата си на стъпалото.
За миг отново беше двайсетгодишен в принстънския плувен басейн… по гръб… със свити колене… и напрегнат корем… в очакване на сигналния пистолет.
„Всичко зависи от това дали ще успееш да използваш момента“.
Този път нямаше нужда от сигнален пистолет. Той скочи назад, като изви гръбнак над шахтата, и Авила, който се опитваше да изтласка деветдесеткилограмовия си противник, изгуби равновесие заради внезапно изчезналата опора пред него.
Възрастният мъж моментално го пусна, но Робърт го видя уплашено да размахва ръце и да се накланя напред. Професорът само се надяваше инерцията на скока му да е достатъчна, за да стигне до отсрещната страна на кладенеца на около метър и осемдесет по-надолу… ала явно нямаше да успее. Инстинктивно се сви на кълбо и силно се блъсна във вертикалната каменна стена.
„Свършено е с мен“.
Убеден, че се е ударил във вътрешната стена на централната шахта, Лангдън се приготви за падането в кладенеца.
Само че това падане продължи само миг.
Той се строполи върху неравната повърхност, удари си главата и едва не изпадна в несвяст, но в същия момент осъзна, че е успял да прескочи дупката и се е блъснал в отсрещната стена на стълбището.
„Намери пистолета“ — помисли си той, като полагаше усилия да остане в съзнание. Знаеше, че Авила ще скочи върху него само след секунди.
Напразно.
Мозъкът му се изключваше.
Докато чернотата го поглъщаше, Лангдън чу странен звук… повтарящи се изтрополявания, които постепенно заглъхваха.
Нещо като огромен чувал с боклук, който се свлича по сметоотвод.
Когато опелът наближи главния портал на Ескориал, принц Хулиан видя позната преграда от бели джипове и разбра, че Валдеспино не го е излъгал.
„Баща ми наистина е тук“.
Цялата лична охрана на краля от Гуардия Реал очевидно се беше пренесла в тази историческа кралска резиденция.
Щом дяконът спря колата, един агент с фенерче се приближи до прозореца, освети купето и смаяно отскочи, явно изненадан, че принцът и епископът пътуват с такава таратайка.
— Ваше височество! — възкликна мъжът и застана мирно. — Ваше преосвещенство! Очаквахме ви! — Огледа подозрително опела. — Къде е охраната ви?
