Тъкмо си представяше Барселона, гледана от въздуха, и очакващата ги необикновена загадка, когато тишината в криптата беше разкъсана от пронизителни крясъци, които отекнаха от горния край на стълбището.
Викаше ги отец Жоаким.
— Бързо! Госпожице Видал… Професор Лангдън… елате бързо!
Докато Робърт и Амбра прескачаха по две-три стъпала наведнъж, отчаяните викове на предстоятеля не преставаха. Когато стигна горе, Лангдън потъна в пълен мрак.
„Нищо не виждам!“
Предпазливо запристъпва напред. Амбра го следваше.
— Насам! — уплашено изкрещя Беня.
Отец Жоаким стоеше на колене, надвесен над някакъв тъмен силует.
Стигнаха при него и Лангдън се отдръпна инстинктивно, когато видя агент Диас, проснат по корем на пода с извита на сто и осемдесет градуса глава. Безжизнените му очи бяха вперени в свода на катедралата. Професорът потрепери от ужас.
Обзе го вледеняващ страх и той заоглежда мрака в огромната църква за някакво движение.
— Пистолетът му — прошепна Амбра и посочи празния кобур на Диас. — Няма го. — Тя също се заозърта в тъмнината и извика: — Агент Фонсека?!
Откъм чернотата наблизо изведнъж се разнесоха стъпки по плочите и шум от тела, сблъскали се в свирепа борба. После със стряскаща внезапност отекна оглушителен изстрел. Лангдън, Амбра и Беня побягнаха и още преди ехото да заглъхне, чуха мъчителен вик:
— Corre! — „Бягайте!“
Прозвуча нов гърмеж, последван от тежко глухо тупване — типичния шум от тяло, просващо се на пода.
Робърт държеше Амбра за ръка и я теглеше към дълбоките сенки край дългата стена на храма. Отец Жоаким ги настигна и тримата безшумно се притиснаха до студения камък.
Професорът се взираше в тъмнината и се опитваше да проумее какво става.
„Някой току-що уби Диас и Фонсека! Кой може да е? И какво иска?“
Имаше само един логичен отговор: убиецът, който дебнеше в мрака на „Саграда Фамилия“, не беше дошъл да ликвидира двама случайни агенти от Гуардия Реал… а за Амбра и Лангдън.
„Някой все още се опитва да погребе откритието на Едмънд“.
Изведнъж в средата на църквата проблесна мощно фенерче и лъчът заигра напред-назад, като описваше широки дъги и се приближаваше към убежището им. Оставаха броени секунди, докато стигне до тях.
— Насам — прошепна свещеникът и затегли Амбра покрай стената в обратната посока. Робърт ги последва. Те рязко завиха надясно и изчезнаха в някакъв отвор. Лангдън се хвърли след тях и се препъна в изпречило се на пътя му стъпало. Докато възстанови равновесието си, Амбра и Беня вече се бяха отдалечили нагоре и той се заизкачва подире им. Хвърли поглед назад тъкмо навреме, за да види, че лъчът на фенерчето се появява точно под него и осветява долните стъпала.
Професорът замръзна на мястото си и зачака.
Светлината дълго остана неподвижна, после започна да се усилва.
„Идва насам!“
Чуваше Амбра и предстоятеля да се изкачват. Обърна се и тръгна след тях, но отново се препъна, блъсна се в стената и разбра, че стълбището не е право, а вито. Като се опираше с ръка на стената за ориентация, Лангдън продължи нагоре по тясна спирала и скоро се сети къде се намира.
На коварното вито стълбище на „Саграда Фамилия“.
Вдигна поглед и видя съвсем бледо сияние, процеждащо се от отвори горе, точно колкото да разкрие обгръщащата го тясна шахта. Краката му натежаха и Робърт спря, обзет от клаустрофобия в смазващо тесния проход.
„Продължавай нагоре!“ — подканяше го разумът му, но мускулите му се бяха схванали от страх.
Някъде под себе си чу тежки стъпки, приближаваха се в църквата. Лангдън събра цялата си воля и се заизкачва колкото можеше по-бързо. Бледото сияние стана по-силно и той подмина отвор в стената — широк процеп, през който за миг зърна градските светлини. Лъхна го хладен въздух. После Робърт отново потъна в мрака на спиралата.
Стъпките влязоха в шахтата и лъчът на фенерчето заподскача нагоре. Лангдън подмина още един отвор и чу, че стъпките се усилват — преследвачът им тичаше по стъпалата след тях.
Професорът настигна Амбра и отец Жоаким, който вече се задъхваше. Надникна над ръба на стълбището в отвора на шахтата. Височината го замая — тясна кръгла дупка, пропадаща в окото на нещо като исполински спираловиден наутилус. Нямаше истински парапет, а само висок до глезените бордюр, който не осигуряваше абсолютно никаква защита. Професорът с усилие потисна пристъпа на гадене.
Отново насочи поглед към мрака в шахтата над тях. Беше чувал, че това стълбище има над четиристотин стъпала. В такъв случай нямаше да успеят да стигнат горе преди въоръженият им преследвач да ги настигне.
— Вие… двамата… продължавайте! — задъхано каза старият свещеник, като се отдръпна настрани и подкани Лангдън и Амбра да го изпреварят.
— И дума да не става, отче — заяви тя и се пресегна надолу, за да му помогне.
Робърт се възхити на закрилническия ѝ инстинкт, ала също така знаеше, че бягството нагоре по това стълбище е чисто самоубийство и най-вероятно ще свършат с куршум в гърба. Вече не можеха да разчитат на втория от двата животински инстинкта за самосъхранение — да се бият или да бягат.
„Няма да успеем“.
