Остави Амбра и Беня да продължат нагоре, извъртя се и погледна надолу. Лъчът на фенерчето се приближаваше. Лангдън опря гръб в стената, приклекна в мрака и зачака, докато лъчът не освети стъпалата под него. Убиецът се появи внезапно: тъмна фигура, която тичаше с протегнати напред ръце, в едната стиснал фенерче, а в другата — пистолет.
Робърт реагира инстинктивно — скочи на крака и се хвърли с ходилата напред. Мъжът го видя и понечи да обърне оръжието си към него, но професорът с мощен тласък заби петите си в гърдите му и го отхвърли към стената.
Следващите няколко секунди отлетяха като в мъгла.
Лангдън тежко се стовари настрани и в хълбока го прониза остра болка. Преследвачът му се строполи по гръб, претърколи се няколко стъпала и се свлече. Фенерчето заподскача надолу, спря и хвърли върху стената кос сноп светлина, отразяващ се в някакъв метален предмет по средата между професора и преследвача.
Двамата едновременно се метнаха натам, но Робърт имаше преднина и стигна пръв. Сграбчи пистолета и го насочи към преследвача, който се закова точно под него, предизвикателно вторачен в дулото.
На светлината на фенерчето Лангдън видя побелялата брада и чисто белите панталони на мъжа… и мигновено се сети кой е.
Морският офицер от „Гугенхайм“.
Робърт се прицели в главата му и плъзна показалеца си върху спусъка.
— Вие убихте моя приятел Едмънд Кърш.
Мъжът се беше задъхал, ала му отговори с леден глас:
— Просто си уредихме сметките. Вашият приятел Едмънд Кърш уби моето семейство.
„Лангдън ми е строшил ребрата“.
Адмирал Авила усещаше остро пронизване при всяко вдишване и потръпваше от болка, докато гърдите му отчаяно се надигаха в опит да възстановят кислорода в тялото му. Приклекнал на стълбището над него, Робърт Лангдън несръчно насочваше пистолета към корема му.
Военният в Авила моментално се събуди и той започна да преценява обстановката. Врагът му държеше и оръжието, и по-изгодната позиция. Ако се съдеше по странния начин, по който стискаше пистолета обаче, професорът нямаше никакъв опит с оръжия.
„Той няма намерение да ме застреля — заключи адмиралът. — Ще ме държи тук и ще чака охраната“. Всички викове навън ясно показваха, че охранителите на „Саграда Фамилия“ са чули изстрелите и в момента влизат в катедралата.
„Трябва да действам бързо“.
Вдигнал ръце, Авила бавно застана на колене в поза на пълно подчинение и покорство.
„Накарай Лангдън да си мисли, че владее положението“.
Въпреки падането си по стълбището адмиралът усещаше, че предметът, който носеше затъкнат под колана отзад на кръста си, още е там — керамичният пистолет, с който беше застрелял Кърш в „Гугенхайм“. Преди да влезе в църквата, бе заредил последния останал патрон, но не се бе наложило да го използва, тъй като беше убил първия агент с голи ръце и бе откраднал много по-мощното му оръжие, което за съжаление Лангдън в момента насочваше към него. Искаше му се да е оставил предпазителя спуснат — предполагаше, че професорът няма представа как да го вдигне.
Замисли се дали да извади керамичния пистолет и пръв да стреля по Лангдън. Ала дори да успееше, имаше само петдесет процента шанс да се спаси. Хората, които нямаха опит с огнестрелно оръжие, често стреляха по погрешка.
„Ако действам много бързо…“
Виковете на охранителите се приближаваха. Адмиралът знаеше, че даже да го заловят, после ще го освободят заради татуировката на ръката му — или поне така го уверяваше Регента. Почваше обаче да се съмнява, че в случая ще му помогне влиянието на Регента. Все пак беше убил двама агенти от Гуардия Реал.
„Дойдох тук с конкретна мисия — напомни си Авила. — И трябва да я изпълня. Да ликвидирам Робърт Лангдън и Амбра Видал“.
Регента му беше казал да влезе в катедралата през източния служебен портал, но адмиралът реши да прескочи оградата. „Забелязах, че край портала дебне полиция… затова импровизирах“.
— Твърдите, че Едмънд Кърш е убил семейството ви — гневно вперил очи в него над пистолета, произнесе твърдо Лангдън. — Това е лъжа. Едмънд не беше убиец.
„Прав си — помисли си възрастният офицер. — Той беше нещо още по-страшно“.
Той беше научил мрачната истина за Кърш само преди седмица по време на телефонен разговор с Регента.
— Нашият папа ви моли да ликвидирате известния футурист Едмънд Кърш. Негово светейшество има много мотиви за това, но иска тъкмо вие да се заемете с мисията.
— Защо аз? — учуди се Авила.
— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, господин адмирал, но Едмънд Кърш е виновен за атентата в катедралата, при който е загинало семейството ви — прошепна Регента.
В първия момент Авила не му повярва. Не виждаше причина един прочут учен да взриви църква.
— Вие сте военен, господин адмирал — обясни му Регента. — И по-добре от всеки друг знаете, че младият боец, който стреля по време на битката, не е действителният убиец. Той е пионка, вършеща работата на много по-могъщи сили от него — правителства, генерали, религиозни водачи, които или му плащат, или са го убедили, че каузата заслужава всякакви жертви.
Авила наистина имаше личен опит с всичко това.
