— Ако имах достъп до презентацията на Едмънд, моментално щях да я пусна, но както сте чули, тя се съхранява в сигурен сървър извън музея. За да оповестим откритието му на света, изглежда, имаме нужда само от неговия телефон и паролата. Аз вече потърсих стих от петдесет и една букви във всички публикувани текстове и за съжаление възможностите наброяват стотици хиляди, ако не и повече, в зависимост от това как разделяте строфите. Нещо повече, тъй като интерфейсът на Едмънд обикновено изхвърля потребителите след няколко грешни опита за въвеждане на паролата, в случая не можем просто да подходим с груба сила. Остава ни само една възможност — да открием паролата му по друг начин. Съгласен съм с госпожица Видал, че трябва незабавно да проникнете в неговия дом в Барселона. Щом е имал любим стих, логично е да има и книгата с това стихотворение и може би дори да е отбелязал въпросния стих по някакъв начин. Според моите изчисления, които дават много висока степен на вероятност, Едмънд би искал да отидете в Барселона, да откриете паролата му и с нея да разпространите неговото съобщение, какъвто беше планът му. Освен това установих, че точно преди началото на програмата от кралския дворец в Мадрид наистина са се обадили и са поискали адмирал Авила да бъде добавен в списъка на гостите, както твърди госпожица Видал. Затова реших, че не можем да се доверим на агентите от Гуардия Реал, и ще намеря начин да ги заблудя и така да улесня бягството ви.
И колкото и да изглеждаше невероятно, Уинстън явно беше измислил как да го направи.
Лангдън и Амбра най-после стигнаха до аварийния изход. Робърт безшумно отвори вратата, пусна директорката пред себе си, последва я и затвори вратата.
— Добре — отново се разнесе в главата му гласът на Уинстън. — Вече сте на стълбището.
— А агентите? — попита професорът.
— Далече са — отвърна компютърът. — В момента разговарям по телефона с тях, като се представям за служителка от музейната охрана, и ги насочвам към зала в отсрещния край на сградата.
„Направо не е за вярване“ — помисли си Робърт и успокоително кимна на Амбра.
— Всичко е наред.
— Спуснете се на партера и излезте от музея — продължи Уинстън. — И имайте предвид, че щом напуснете сградата, слушалките ви вече няма да имат връзка с мен.
„По дяволите!“ Това изобщо не му беше хрумнало.
— Уинстън, известно ли ти е, че миналата седмица Едмънд е съобщил за откритието си на неколцина религиозни водачи? — припряно попита Лангдън.
— Струва ми се малко вероятно, макар във встъплението си той определено да намекна, че неговото откритие ще има сериозни последици за религията, така че сигурно е искал да го обсъди с видни представители на тази сфера.
— И аз смятам така, да. Единият от тях обаче е епископ Валдеспино от Мадрид.
— Интересно. На много места в мрежата виждам да се твърди, че бил изключително близък съветник на испанския крал.
— Да, и още нещо. Известно ли ти е, че след тяхната среща Едмънд е получил заплашителна гласова поща от Валдеспино?
— Не. Вероятно е получена по лична телефонна линия.
— Едмънд ми я пусна. Валдеспино го убеждаваше да отмени презентацията и го предупреждаваше, че духовниците, с които се е съветвал Едмънд, обмисляли да направят изпреварващо обявление, за да дискредитират откритието му по някакъв начин. — Лангдън забави ход и пусна Амбра пред себе си. Сниши глас. — Откри ли някаква връзка между Валдеспино и адмирал Авила?
Отговорът на Уинстън се забави няколко секунди.
— Не открих пряка връзка, обаче това не означава, че не съществува такава. Означава само, че не е документирана.
Вече се приближаваха към партера.
— Професоре, ако позволите… — започна компютърът. — Като се имат предвид разигралите се тази вечер събития, логиката подсказва, че определени могъщи сили са решени да погребат откритието на Едмънд. Във встъплението си той посочи
Лангдън изобщо не се беше сетил за тази възможност и внезапно го обзе страх. Амбра вече бе долу и отваряше металната врата.
— Когато излезете, ще се озовете на задна уличка — каза Уинстън. — Тръгнете наляво покрай сградата и продължете надолу към реката. Оттам ще ви уредя транспорт до мястото, за което се разбрахме.
„ВЮ-EC346“ — помисли си Робърт. Бяха се уговорили компютърът да ги отведе там. „Мястото, където трябваше да се срещнем с Едмънд след края на програмата“. Той най-после беше разгадал кода. Оказа се, че не е никакъв таен научен клуб, а нещо много по-тривиално. Лангдън обаче се надяваше, че това ще е ключът към тяхното бягство от Билбао.
„Ако успеем да се доберем дотам незабелязано… — каза си професорът. Знаеше че скоро по всички улици ще има блокади. — Трябва да побързаме“.
Когато излязоха в хладната нощ, Лангдън с изненада видя по земята пръснати зърна от броеница. Нямаше време да се зачуди какво правят тук. Уинстън продължаваше да говори:
— Щом стигнете до реката, тръгнете към алеята под моста „Ла Салве“ и там изчакайте…
