Под набожната външност на Валдеспино, отдавна беше установил началникът на Гуардия Реал, се криеше баналният факт, че епископът винаги поставя собствените си интереси пред тези на Бог. Доскоро Гарса можеше да не му обръща особено внимание, но сега, когато балансът на силите в двореца се променяше, сближаването на духовника с Хулиан бе причина за сериозна загриженост.
„Валдеспино и без това е прекалено близък с принца“.
Гарса знаеше, че престолонаследникът винаги е смятал епископа за „член на семейството“ — нещо като любим чичо, вместо религиозен авторитет. Като най-близък довереник на краля, Валдеспино отговаряше за моралното укрепване на малкия Хулиан и изпълняваше задачата си всеотдайно и ревностно — той утвърждаваше всички учители на принца, запознаваше го с доктрините на вярата и дори го съветваше по сърдечни дела. Оттогава бяха изтекли години, ала въпреки че не се виждаха често, двамата бяха запазили здравата връзка помежду си.
— Твърдо съм убеден, че двамата с вас трябва сами да се справим с тази ситуация, дон Хулиан — спокойно отвърна Гарса.
— Нима? — разнесе се нечий глас в мрака зад тях.
Началникът на Гуардия Реал се завъртя и смаяно видя, че на едно кресло в сенките седи призрак в богослужебни одежди.
„Валдеспино!“
— Мислех, че тъкмо
— Проблемът е
Валдеспино насмешливо сви устни.
— Последните ви думи показват, че прекалено съм надценявал политическата ви далновидност. Ако искате мнението ми, в случая има само една уместна реакция. Трябва незабавно да уверим нацията, че принц Хулиан е дълбоко религиозен човек и че бъдещият крал на Испания е ревностен католик.
— Съгласен съм… определено ще подчертаваме вярата на дон Хулиан във всичките му изявления.
— И когато излезе пред пресата, принц Хулиан ще има нужда от мен — изправен до него с ръка на рамото му като могъщ символ на неразривната му връзка с Църквата. Дори само този образ ще успокои народа повече от всякакви изявления, които можете да напишете.
Гарса се наежи.
— Светът току-що стана свидетел на жестоко убийство, извършено на испанска земя — протръби гласът на Валдеспино. — Във времена на насилие нищо не утешава така, както Божията ръка.
Дългият над триста метра висящ мост „Сечени“ е един от осемте будапещенски моста над Дунав. Той символизира връзката между Изтока и Запада и се смята за един от най-красивите мостове на света.
„Какви ги върша? — запита се рави Кьовеш, загледан над парапета във вихрещата се тъмна вода. — Епископът ме посъветва да не излизам от къщи“.
Знаеше, че не бива да напуска дома си, ала винаги, когато изпитваше смут, нещо в този мост го привличаше. От години вечер идваше тук да се отдава на размисъл, докато се любува на предвечната гледка. На изток осветената фасада на двореца „Грешам“ в Пеща гордо се очертаваше на фона на камбанариите на базиликата „Сент Ищван“. На запад в Буда се издигаше разкошният замък на хълма Будавар. А на северозапад край дунавския бряг бяха острите кули на парламента, най-голямата сграда в цяла Унгария.
Кьовеш обаче подозираше, че висящият мост не го привлича с разкриващата се от него гледка. А с нещо съвсем друго.
„Катинарите“.
По парапета и носещите въжета висяха стотици катинари — всеки с различни инициали, всеки завинаги заключен за моста.
Традицията повеляваше влюбените двойки да отидат заедно на този мост, да напишат инициалите си на катинар, да го заключат и да хвърлят ключа в дълбоката вода, където щеше да остане за вечни времена — символ на вечната връзка между тях.
„Най-простото обещание — помисли си равинът и докосна един от висящите катинари. — Душата ми завинаги е свързана с твоята“.
Винаги когато имаше нужда от потвърждение, че на света съществува безкрайна любов, Кьовеш идваше да погледне катинарите. Тази вечер също се чувстваше така. И докато се взираше в дунавските вълни, му се струваше, че светът изведнъж е започнал да се движи прекалено бързо за него. „Може би мястото ми вече не е тук“.
Самотните моменти, в които някога човек се отдаваше на размисъл — няколкото минути в автобуса, докато отиваш пеш на работа или чакаш да се срещнеш с някого, — сега бяха станали непоносими и хората импулсивно посягаха за джиесемите си, слушалките си или игрите си, неспособни да се съпротивляват срещу наркотичната притегателна сила на техниката. Чудесата от миналото избледняваха, изместени от безкрайния глад за всяка поредна новост.
Вперил поглед в мътните води, Йехуда Кьовеш се чувстваше все по-уморен. Зрението му сякаш се замъгли и под водната повърхност се появиха зловещи аморфни форми. Реката внезапно му заприлича на кипящо гъмжило от създания, зараждащи се в дълбините.
— A víz él — прозвуча глас зад него. — Водата е жива.
Равинът се обърна и видя момченце с къдрава коса и блеснали очички. Детето приличаше на самия Йехуда като малък.
— Моля? — попита старецът.
