Изведнъж в слушалките се разнесе оглушително пращене.
— Уинстън? — извика Робърт. —
Ала Уинстън го нямаше и металната врата току-що се беше затръшнала зад тях.
В предградията на Билбао на няколко километра южно оттам един седан на Юбер пътуваше на юг към Мадрид по шосе АП-68. Адмирал Авила беше свалил белия кител и фуражката си и се наслаждаваше на усещането за свобода, докато размишляваше за лесното си бягство, отпуснат на задната седалка.
„Точно както ми обеща Регента“.
Щом се качи в колата, Авила почти незабавно извади пистолета си и опря дулото му в главата на разтреперания шофьор. По заповед на адмирала човекът изхвърли смартфона си през прозореца и така прекъсна връзката на автомобила с фирмената централа.
После Авила прерови портфейла му и запомни наизуст домашния му адрес и имената на жена му и двете му деца. „Прави каквото ти казвам, иначе близките ти ще умрат“ — заплаши го адмиралът. Здраво вкопчените във волана пръсти на мъжа бяха побелели и Авила разбра, че си е осигурил предан шофьор за през нощта.
„Сега съм невидим“ — мислеше си той, докато се разминаваха с бясно летящите в обратната посока полицейски коли с надути сирени.
Когато колата се насочи на юг, възрастният офицер се настани удобно за дългото пътуване и се остави на сладостното усещане, обзело го след адреналиновата възбуда. „Служих геройски на каузата — помисли си той и погледна татуировката на ръката си, осъзнал, че нейната закрила се е оказала излишна. — Поне засега“.
Сигурен, че ужасеният шофьор няма да наруши заповедите му, Авила отпусна пистолета и докато колата се носеше към Мадрид, отново насочи вниманието си към двата стикера на предното стъкло.
„Каква е вероятността?“
Първият стикер трябваше да се очаква — фирменото лого на Юбер. Вторият обаче можеше да е само знак свише.
„Папският кръст“. Напоследък този символ можеше да се види навсякъде — католиците в цяла Европа демонстрираха солидарността си с новия папа и възхваляваха предприетата от него мащабна либерализация и модернизация на Църквата.
Мисълта, че неговият шофьор е привърженик на либералния понтифик, едва не накара Авила да се зарадва, че го е подплашил с пистолета. Адмиралът се ужасяваше от обожанието на мързеливите маси към този папа, който позволяваше на Христовите чеда да избират каквото им хареса от шведската маса с Божиите закони и сами да решават кои да спазват и кои — не. Във Ватикана сякаш изведнъж започнаха открито да се обсъждат либерални каузи като контрола на раждаемостта, хомосексуалните бракове и правото на жените да стават свещеници. Двехилядолетните традиции загиваха с шеметна скорост.
„За щастие още има хора, които се борят за старите обичаи“.
Авила чу в главата си мелодията на химна „Ориаменди“.
„И за мен е чест да им служа“.
Най-старите и елитни сили за сигурност в Испания имат бурна история, започнала още през Средновековието. Агентите на Гуардия Реал са се заклели пред Бог да се грижат за безопасността на кралското семейство, да защитават кралските имоти и да бранят кралската чест.
Командир Диего Гарса, началник на близо две хилядите служители в корпуса, беше дребен и мършав шейсетгодишен мъж с мургава кожа, малки очички и гладко вчесана назад оредяваща черна коса, през която прозираше осеяният му със старчески петна скалп. Мишите му черти и ниският му ръст го правеха почти невидим в голяма навалица, което му помагаше да крие огромното си влияние в двореца.
Гарса отдавна знаеше, че истинското могъщество не идва от физическа сила, а от политическа власт. Неговият пост определено му я осигуряваше, но фактът, че от двореца се обръщаха към него за помощ по най-различни въпроси, както професионални, така и лични, всъщност се дължеше на политическата му далновидност.
Надежден пазител на тайни, той никога не беше предавал оказваното му доверие. Репутацията му на извънредно дискретен човек и необикновената му способност да решава деликатни проблеми го бяха направили незаменим помощник на краля. В момента обаче престарелият монарх на Испания доживяваше сетните си дни и пред Гарса и другите в двореца се очертаваше неясно бъдеще.
Кралят управляваше страната през четирите бурни десетилетия след установяването на парламентарна монархия, последвала трийсет и шестте години на кървава диктатура под ръководството на свръхконсервативния генерал Франсиско Франко. След смъртта на диктатора през 1975-а кралят се беше опитвал да работи ръка за ръка с правителството за утвърждаване на демократичните процеси, като много постепенно насочваше отново Испания наляво.
За младежите промените бяха прекалено бавни.
За възрастните традиционалисти промените бяха богохулни.
Много представители на испанската Църква все още яростно защитаваха консервативната доктрина на Франко, особено неговите възгледи за католицизма като „държавна религия“ и морална опора на нацията. Бързо растящ брой младежи обаче категорично се възпротивяваха, като дръзко изобличаваха лицемерието на организираната религия и се обявяваха за по-сериозно отделяне на Църквата от държавата.
