— Хулиан чисто и просто ме постави в такова положение, че нямах избор.
Преди Лангдън да успее да отговори, бетонът под краката им завибрира и под моста отекна глухо буботене, което постепенно се усилваше. Като че ли идваше от реката вдясно от тях.
Професорът се обърна и видя, че към моста се носи тъмен силует — моторница, която се приближаваше без сигнални светлини. Когато стигна на няколко метра от високия бетонен бряг, тя намали ход и се изравни с тях.
Робърт се вторачи в лодката и поклати глава. До този момент не беше сигурен доколко може да се вярва на компютърния екскурзовод на Едмънд, но сега, като гледаше жълтото речно такси до брега, разбираше, че Уинстън е най-добрият съюзник, на когото могат да разчитат.
Рошавият капитан им махна да се качат на борда.
— Вашият британец ми обажда и казва, че ВИП клиент плаща тройно за… как беше… velocidad у discreción? Аз прави така… виждаш? Без светлини!
— Да, благодаря — отвърна Лангдън. „Добро решение, Уинстън. Бързина и дискретност“.
Капитанът протегна ръка и помогна на Амбра да се качи. След като тя влезе в малката каюта, за да се стопли, мъжът ококорено се усмихна на Робърт.
— Това мой ВИП? Сеньорита Амбра Видал?
— Velocidad у discreción — напомни му професорът.
— Sí, sí! Добре! — Испанецът побърза да се върне на руля и форсира двигателя. След секунди моторницата се плъзгаше в мрака на запад по река Нервион.
Наляво Лангдън видя гигантския черен прозорец на „Гугенхайм“, зловещо осветен от въртящите се полицейски светлини. В небето към музея се носеше новинарски хеликоптер.
„Първият от много“ — помисли Робърт.
Извади визитката със загадъчния шифър от джоба на панталона си. BIO-EC346. Едмънд му беше казал да я даде на таксиметровия шофьор, макар сигурно да не бе предполагал, че таксито ще е моторна лодка.
— Нашият британски приятел… — надвика рева на двигателя Лангдън. — Предполагам, че ви е казал къде отиваме?
— Да, да! Аз го предупреждава, че с лодка мога само да ви кара
— Всичко е наред. На какво разстояние сме оттам?
Мъжът посочи шосето покрай реката.
— Пътни знаци казват седем километра, но с лодка малко повече.
Професорът погледна осветената табела.
В главата му се разнесе гласът на Едмънд и той мрачно се усмихна. „Този шифър е досадно елементарен, Робърт“. Едмънд имаше право и когато най-после го бе разгадал, Лангдън се засрами, че му е отнело толкова време.
BIO наистина беше код, не по-сложен от кодовете на бостънското, лосанджелиското или нюйоркското летище: BOS, LAX, JFK.
Това беше кодът на летището в Билбао.
Останалата част от шифъра веднага му бе станала ясна. ЕС346.
Робърт никога не беше виждал частния самолет на Кърш, но знаеше за него и не се съмняваше, че кодът на Испания в номера му започва с буквата E като España.
„ЕС346 е частен самолет“.
Ако отидеше на летището в Билбао с таксиметрова кола, Лангдън очевидно можеше да покаже визитката на охраната и щяха да го отведат при частния самолет на Едмънд.
„Дано Уинстън се е свързал с пилотите и ги е предупредил, че идваме“ — помисли си той и погледна назад към музея, който все повече се смаляваше в далечината.
Поколеба се дали да не влезе в каютата при Амбра, но свежият въздух му действаше добре и реши да я остави още няколко минути сама, за да се овладее.
„И на мен няма да ми се отрази зле“ — каза си, докато отиваше на носа.
Вятърът развя косата му. Лангдън развърза папийонката си и я прибра в джоба си. После разкопча горното копче на ризата си и задиша колкото можеше по-дълбоко, за да напълни дробовете си с нощния въздух.
„Едмънд — помисли си. — Какво си направил?“
Командир Диего Гарса гневно крачеше напред-назад в тъмния апартамент на принц Хулиан: едва издържаше морализаторствата на епископа.
„Бъркаш се там, където не ти е работа!“ — искаше му се да изкрещи на Валдеспино.
Епископ Валдеспино пак се намесваше в политиката на двореца. Появил се като призрак от мрака в апартамента и нагизден в пълните си богослужебни одежди, сега той изнасяше на престолонаследника пламенна проповед за значението на испанските традиции, ревностната набожност на някогашните крале и кралици и успокояващото влияние на Църквата в моменти на изпитания.
„Моментът е крайно неподходящ!“ — кипеше вътрешно Гарса.
Тази вечер на принц Хулиан му предстоеше да изнесе деликатно представление пред цялата страна и Гарса най-малко имаше нужда да се разсейва с опитите на Валдеспино да вкара всичко в религиозна рамка.
Слава богу, телефонът му иззвъня и прекъсна монолога на епископа.
— Sí, dime — високо отговори началникът на Гуардия Реал, като застана между принца и Валдеспино. — Qué tal va?25
— Командир Гарса, обажда се агент Фонсека от Билбао — скорострелно произнесе неговият подчинен. — Не успяхме да заловим убиеца. Автомобилната компания, която смятахме, че ще може да го открие, е изгубила връзка с колата. Извършителят явно е предвидил нашите действия.
