Старецът бързо се насочи натам, като се държеше за парапета. По пътя разсеяно надзърна надолу към кипящия двор, където море от младежи се клатеше под пулсиращия ритъм на музиката.
И тогава го видя.
В центъра на тълпата стоеше мъжът с бейзболната шапка и дънките и се взираше право в него. За миг погледите им се срещнаха. После брадатият с бързината на пантера се хвърли в действие, като разблъска посетителите и се втурна нагоре по стълбището.
Убиецът прескачаше стъпалата, като оглеждаше лицето на всеки, с когото се разминаваше. Добре познаваше бар „Симпла“ и бързо стигна до външния коридор, където беше стояла жертвата му.
Равина го нямаше.
„Не се разминах с тебе, което значи, че си някъде навътре в сградата“ — помисли си той.
Брадатият отправи поглед към сумрачния вход и се усмихна. Старецът сигурно се опитваше да се скрие точно там.
Вътре беше тясно и смърдеше на урина. В дъното на коридора имаше разкривена дървена врата.
Убиецът закрачи натам и удари с юмрук по вратата.
Тишина.
Той отново заблъска.
Басов глас изсумтя, че кабината е заета.
— Bocsásson meg! — весело се извини убиецът и се отдалечи, като нарочно тропаше с обувки. После безшумно се завъртя, върна се при вратата и долепи ухо до нея. Вътре чу равина отчаяно да шепне на унгарски.
— Някой иска да ме убие! Беше пред къщата ми! Сега ме е приклещил в бар „Симпла“ в Будапеща! Пратете помощ, моля ви!
Жертвата му очевидно се обаждаше на спешния телефон 112. Бавната реакция на повикванията беше злополучно известна, но убиецът нямаше време за губене.
Огледа се, за да се увери, че е сам, наклони мускулестото си рамо към вратата, отдръпна се назад и синхронизира атаката си с мощния тътен на музиката.
Старото резе поддаде още от първия опит и вратата се отвори широко. Убиецът влезе вътре, затвори я и се изправи пред жертвата си.
Мъжът се свиваше в ъгъла и изглеждаше колкото ужасен, толкова и объркан.
Брадатият дръпна телефона на равина от ръката му, прекъсна разговора и пусна джиесема в тоалетната.
— Кой… кой ви праща?! — заекна старецът.
— Най-хубавото на моята работа е, че няма как да го знам — отвърна убиецът.
Равинът дишаше тежко, беше се изпотил. Изведнъж започна да се задушава, притисна ръце към гърдите си и очите му се изцъклиха.
„А стига бе! — Убиецът се усмихна. — Сериозно ли получава инфаркт?“
Старецът се гърчеше на пода, давеше се и лицето му почервеняваше, докато очите му молеха за милост. Накрая се просна по лице върху мръсните плочки и продължи да трепери. Мехурът му се изпразни в панталоните му и по пода потече струя урина.
После равинът застина.
Убиецът приклекна и се заслуша. Жертвата му не дишаше.
Той се изправи и се захили.
— Ти направи задачата ми много по-лесна, отколкото очаквах.
Дробовете на рави Кьовеш щяха да се пръснат.
Току-що беше изнесъл невероятно представление.
На ръба да изгуби съзнание, той лежеше неподвижно и слушаше отдалечаващите се стъпки на убиеца. Вратата изскърца, после се затвори с изщракване.
Тишина.
Кьовеш се насили да изчака още няколко секунди, за да се увери, че брадатият се е отдалечил достатъчно и вече не може да го чуе. После, неспособен да издържи повече, издиша и жадно започна да поема живителни глътки въздух. Даже вонята в тоалетната и в гащите му му се струваше райско ухание.
Той бавно отвори очи, вдигна глава и замъгленото му от недостига на кислород зрение започна да се прояснява. За свое изумление равинът видя до затворената врата тъмна фигура.
Мъжът с бейзболната шапка му се усмихваше.
Кьовеш се вцепени. „Той изобщо не е излизал от тоалетната“.
Убиецът направи две широки крачки към него, стисна шията му като в менгеме и блъсна лицето му в пода.
— Може и да не дишаш, ама сърцето си не можеш да спреш — изръмжа брадатият и се засмя. — Не се бой, ще ти помогна.
След миг Кьовеш усети изгарящо пронизване отстрани във врата си. По гърлото и в черепа му сякаш потече огън. И този път сърцето го стегна наистина.
Посветил голяма част от живота си на загадките на Шамаим, обиталището на Бог и починалите праведници, рави Йехуда Кьовеш знаеше, че съвсем скоро ще научи всички отговори.
Амбра Видал стоеше пред мивката в просторната тоалетна на гълфстрийма и оставяше топлата вода леко да облива ръцете ѝ, докато се гледаше в огледалото и почти не можеше да се познае.
„Какво направих?“
Отпи глътка вино. Копнееше за живота си отпреди няколко месеца — анонимна, необвързана, потънала в музейната си работа, — ала всичко това вече го нямаше. Беше се изпарило в мига, в който Хулиан ѝ направи предложение.
„Не — поправи се Амбра. — Изпари се в мига, в който аз казах «да»“.
Ужасът от днешното убийство се беше поуталожил и сега логичният ѝ ум боязливо преценяваше последиците.
„Аз поканих убиеца на Едмънд в музея.
Бях изиграна от някого в двореца.
И сега знам прекалено много“.
