— Точно това ме попита и Валдеспино. И аз му казах истината. Че като шеф на отдела бих могъл да го изтрия аз, обаче не съм го направил. И че единственият друг човек, който има достъп до тези записи, е командир Гарса.
Тя го зяпна.
— Смяташ, че
— Има логика — отвърна Суреш. — В края на краищата неговата работа е да защитава двореца и сега, ако се проведе разследване, що се отнася до нас, такова обаждане не е имало. Формално погледнато, това напълно ни оневинява. Изтриването на записа ни спестява огромни неприятности.
— Нищо не ни спестява! — отсече пиарката. — Няма никакво съмнение, че такъв разговор е бил проведен! Амбра е включила Авила в списъка на гостите! И от рецепцията на „Гугенхайм“ ще потвърдят…
— Всичко това е вярно, но каква тежест има думата на някаква млада музейна рецепционистка срещу целия кралски дворец? Що се отнася до нашите записи, такова обаждане просто не е имало.
Категоричното заключение на Суреш ѝ се струваше прекалено оптимистично.
— И ти си обяснил всичко това на Валдеспино, така ли?
— Това е самата истина. Казах му, че независимо дали се е обаждал Гарса, той, изглежда, е изтрил записа, за да защити двореца… След като затворих обаче, се сетих за нещо друго.
— Какво?
— Формално погледнато, достъп до сървъра има
— Това е нелепо!
— Знам, че звучи шантаво, само че по това време принцът е бил сам в апартамента си. Спокойно може да се е обадил, а после да се е логнал в сървъра и да е изтрил записа. Софтуерът е елементарен, а принцът е много по-печен в модерните технологии, отколкото си мислят хората.
— Суреш, сериозно ли смяташ, че принц Хулиан, бъдещият крал на Испания,
— Не знам — отвърна той. — Казвам само, че е възможно.
— Защо му е на принц Хулиан да прави такова нещо?!
— Тъкмо ти не би трябвало да задаваш този въпрос, след като се налагаше да се занимаваш с негативните реакции в медиите, задето Амбра и Едмънд Кърш прекарват толкова много време заедно.
— Отношенията им са били чисто делови!
— В политиката общественото мнение е всичко — ти си ме учила на това. И двамата с теб сме наясно, че предложението за брак не донесе на принца онзи имидж, на който се е надявал.
Телефонът на Суреш изпиука и докато четеше полученото съобщение, на лицето му се изписа смаяно изражение.
— Какво става? — попита Мартин.
Той безмълвно се завъртя и се втурна към контролния център.
— Суреш! — Пиарката угаси фаса, затича се след него и го настигна при работната маса на един от неговите хора. На монитора течеше запис от охранителна камера.
— Къде е това? — попита тя.
— Задният изход на катедралата — поясни техникът. — Преди пет минути.
Мартин и Суреш се наведоха напред, за да гледат по-отблизо. На екрана от църквата излезе млад дякон и забърза по сравнително тихата Кале Майор, отключи един стар и очукан опел седан и се вмъкна зад волана.
„Добре де, просто се прибира вкъщи след богослужението — помисли си пиарката. — Какво от това?“
Опелът потегли, измина кратко разстояние и спря необичайно близо до задния изход на катедралата — същия, през който преди малко беше излязъл дяконът. В следващия момент оттам се измъкнаха две тъмни приведени фигури и се метнаха на задната седалка на колата. Нямаше никакво съмнение, че това са епископ Валдеспино и принц Хулиан.
След секунди опелът потегли и изчезна зад ъгъла.
Извисяващ се като грубо изсечена планина на ъгъла на Карер де Провенса и Пасейг де Грасия, проектираният през 1906 година шедьовър на Гауди, известен като Каса Мила, едновременно е жилищен дом и безценно произведение на изкуството.
Замислена от архитекта като непрекъсната крива линия, девететажната сграда лесно се разпознава по нагънатата си варовикова фасада. Нейните заоблени балкони и неправилни геометрични форми ѝ придават органичен облик, сякаш през хилядолетията безпощадните ветрове са издълбали кухини и вдлъбнатини като в пустинен каньон.
Въпреки че шокиращият модернистичен дизайн на Гауди отначало не допаднал на местните жители, Каса Мила получила одобрението на световната критика и скоро се превърнала в едно от най-ярките архитектурни бижута на Барселона. Пере Мила, индустриалецът, който поръчал на Гауди сградата, трийсет години живял в най-големия апартамент и давал останалите двайсет жилища под наем. Пасейг де Грасия 92 до ден-днешен се смята за един от най-скъпите и заветни адреси в цяла Испания.
Докато шофираше теслата на Кърш по булеварда, сравнително пуст в този час, Робърт Лангдън усещаше, че наближават. Пасейг де Грасия беше барселонската версия на парижката Шанз-Елизе — най-широката и великолепна улица, безупречно поддържана и фланкирана от дизайнерски бутици.
Шанел… Гучи… Картие… Лоншан…
Лангдън най-после я видя — на двеста метра пред тях.
