Каменният под също беше неравен. В атриума се издигаше вито стълбище с парапет от ковано желязо, чиято решетъчна конструкция приличаше на несиметрични килийки на сюнгер. Над парапета се разливаше малка джунгла от висящи растения и перести палми, които сякаш се канеха да погълнат цялото пространство.
„Жива архитектура“ — помисли си той, като се удивляваше на способността на Гауди да придаде на творбите си почти биологичен облик.
Погледът му отново се плъзна нагоре по извиващите се стени на „пропастта“, където мозайката от кафяви и зелени плочки се редуваше с приглушени фрески, изобразяващи растения и цветя, сякаш устремени към издължения къс нощно небе.
— Асансьорите са насам — прошепна му Амбра и го поведе покрай стената на атриума. — Апартаментът на Едмънд е на последния етаж.
Когато се качиха в смущаващо тясната кабина, Робърт си представи мансардата. Веднъж беше ходил там, за да разгледа откритата наскоро малка изложба за Гауди. Доколкото си спомняше, това бе мрачен лабиринт от помещения почти без прозорци.
— Едмънд можеше да живее
— Апартаментът наистина е странен — съгласи се Амбра. — Но както знаеш, Едмънд си беше ексцентрик.
Стигнаха на последния етаж и излязоха в елегантен коридор, след което се качиха по друго вито стълбище на площадка под самия покрив на сградата.
— Тук е. — Тя посочи лъскава метална врата, която нямаше нито брава, нито шпионка. Футуристичният вход изглеждаше напълно неуместно в такава постройка и очевидно беше нововъведение на Кърш.
— Нали каза, че знаеш къде си крие ключа? — попита Робърт.
Амбра повдигна джиесема на Едмънд.
— На същото място, където явно крие всичко.
Допря телефона до вратата, която изпиука три пъти, и Лангдън чу да се отварят няколко резета. Амбра прибра устройството в джоба си и натисна вратата.
— След теб. — И посочи с ръка.
Професорът прекрачи прага и се озова в сумрачно фоайе със стени и таван от светли тухли. Подът беше от камък и въздухът му се стори рядък.
Той продължи навътре в просторно помещение и видя огромна картина, която висеше на задната стена, безупречно осветена от прожектори като в музей.
Лангдън се закова на място.
— Господи боже, това…
Амбра се усмихна.
— Да. Мислех да ти го кажа в самолета, но реших да те изненадам.
Онемял, той тръгна към шедьовъра. Картината беше дълга три и половина метра и висока над метър и двайсет — много по-голяма, отколкото си я спомняше от бостънския Музей за изящни изкуства. „Чух, че са я продали на анонимен колекционер, обаче нямах представа, че е Едмънд!“
— Когато за пръв път я видях тук, не можах да повярвам, че Едмънд харесва този стил — каза Амбра. — Но след като вече знам върху какво е работил през последната година, картината ми се струва зловещо уместна.
Робърт смаяно кимна.
Този прочут шедьовър беше една от най-известните творби на френския постимпресионист Пол Гоген — революционен художник, който олицетворяваше движението на символистите от края на XIX век, проправило пътя на модерното изкуство.
Докато се приближаваше към платното, го порази приликата на Гогеновата палитра с входа на Каса Мила — смесица от земно зелени, кафяви и сини багри, — където също беше изобразена натуралистична сцена.
Въпреки странните хора и животни на тази картина погледът на Лангдън веднага се плъзна към горния ляв ъгъл — яркожълто поле, върху което беше написано името на творбата.
Той изумено прочете думите: „D’où Venons Nous / Que Sommes Nous / Où Allons Nous“.
„Откъде идваме? Какво представляваме? Къде отиваме?“
Професорът се зачуди дали ежедневният сблъсък с тези въпроси на прибиране вкъщи някак си не е вдъхновил някогашния му студент за неговото откритие.
Амбра застана до него пред картината.
— Едмънд казваше, че искал тези въпроси да го мотивират всеки път, когато се прибира у дома.
„Човек не може да не им обърне внимание“ — помисли си Робърт.
Като се имаше предвид на колко видно място е изложил шедьовъра Едмънд, Лангдън се запита дали самата картина не крие някакво указание за откритието на стария му приятел. На пръв поглед сюжетът ѝ изглеждаше прекалено примитивен, за да загатва за постижение на съвременната наука. Широките неравни мазки изобразяваха таитянска джунгла, обитавана от островитяни и животни.
Професорът добре познаваше картината и си спомняше, че според замисъла на Гоген тя трябва да се „чете“ отдясно наляво — в посока, обратна на френския текст. Погледът му бързо проследи фигурите.
Спящото върху камък новородено бебе в десния край символизираше началото на живота. „Откъде идваме?“
В централната част неколцина души на различна възраст бяха заети с неща от ежедневието. „Какво представляваме?“
Отляво седеше самотна грохнала старица, потънала в дълбоко съзерцание, сякаш размишляваше над собствената си тленност. „Къде отиваме?“
Робърт се изненада, че не се е сетил веднага за тази творба, когато Кърш беше описвал характера на откритието си. „Какъв е нашият произход? Каква е съдбата ни?“
